В живота съществуват малко моменти, в които се радваме на истинска красота и щастие. Още повече, че тези моменти продължават разочароващо кратко. Такъв бил случаят, когато свети Нектарий решил да посети Градината на Пресвета Богородица – Света Гора.

 

След като пристигнал на Атон и престоял в някои от манастирите, свети Нектарий решил да се отклони от ежедневната си програма и да посети Катунакия, уединено убежище на дванадесет братя, които живеели в пълно смирение, простота и любов. Килията била основана от известния духовник монах Даниил, с когото по-късно свети Нектарий ще поддържа най-близка духовна близост. Гостоприемството им било прочуто, също се отнасяло и за тяхното пеене. Говорело се, че когато слушаш как пеят, сякаш чуваш ангелски песнопения. Музиката довеждала душата до радостен възторг. Свети Нектарий изпитвал голяма любов към византийското пеене, особено това, което е посветено на света Богородица. Затова решил да предприеме трудното пътуване до скита, намиращ се на морската скала.

 

Когато се отслужвала Божествена литургия в Катунакия, присъстващите усещали, че сякаш всичко земно ги напуска и по някакъв начин се пренасят в друго измерение на духовността.

 

На около десет минути път под това свято убежище човек може да види стръмна страховита скала, наречена Каруля, която е над сто метра висока. Под нея с грохот се разбиват морските вълни.

 

Пристигането на свети Нектарий в това място, излъчващо природно и духовно страхопочитание и благоговение било неочаквано. Данилеите нито били уведомени за посещението му, нито знаели кой е той. Дошъл, носейки шапка на монах и едно старо расо, с което работил в градината си в Ризариос (семинарията, където бил ректор), и с дебели монашески ботуши. Оставил ги да мислят, че е монах и им казал, че е от Атина. Те посрещнали неочаквания си посетител с обичайната си любезност и с типичната си сърдечност. Предложили му пресни смокини и лешници с див мед и били доволни, че той ще прекара няколко дни сред тях, така че да може да участва в Божествените им литургии. Когато им заговорил, независимо че словото му било кратко, те били удивени да чуят такава просветена и проницателна реч.

 

След литургията свети Нектарий и един монах от данилеите излезли на разходка към страховитата скала Каруля, където неочаквано срещнали един непознат отшелник. Той имал силен тен от слънцето, расото му било пожълтяло от носене и големите му очи били почти хипнотизиращи.

 

- Благословете… – прошепнал свети Нектарий, заставайки поразен от чудото.

 

- О, Господи! – отговорил отшелникът и начаса се обърнал към данилейския монах, като го смъмрил:

 

- Братко, как можеш да вървиш пред митрополита на Пентаполис, който е приет сред светите братя преди много време?

 

Монахът онемял. Нектарий смирено погледнал отшелника в очите. Сърцето му биело бързо, разбирайки, че пред него стои душа, благословена с Божествения дар да вижда в миналото и бъдещето. Без да иска очите му се насълзили от благоговение.

 

- Да бъде благословено името на нашия Бог, брате. Не казвай нищо повече за скромния му слуга…Моля те, моля те, приеми поздравите ми.

 

Той се доближил с желание да целуне грубата ръка на отшелника. Отшелникът обаче издърпал ръката си и на свой ред се поклонил да целуне ръката на свети Нектарий. По този начин двамата се оказали лице срещу лице и си разменили сърдечна прегръдка.

 

- Вчера демоните изпаднаха в ярост. Нападнаха ме така злобно и беше очевидно, че искаха да ме унищожат. Обаче не можаха да продължат при думите: „Да възкръсне Бог и да се разпръснат неговите врагове.” В този момент те изчезнаха.

 

- Защо са се разгневили? – попитал свети Нектарий.

 

- Защото днес щях да се срещна с един от най-големите им преследвачи.

 

- Какви са новините по света?

 

- Новините са войни, безредици, безпокойство…

 

- Не продължавай, разбирам – казал отшелникът. Самоизтъкване, гордост, арогантност и псевдоинтелектуалност.

 

И двамата се умълчали някак тъжно.

 

Междувременно монахът се опитал да поправи недоразумението заради недостатъчната почит, оказана на свети Нектарий, като му предложил извиненията си.

 

- Съчувствам ви, Ваше Високопреосвещенство. Вие копнеете за уединение, но сте видели, че е ваш дълг да служите лично на хората и в дълбоката си обич към себеподобните се чувствате отговорен за тях и така трябва да се включите в света…Уединението обаче ще дойде при вас.

 

Свети Нектарий го погледнал отново в очите и се просълзил от вълнение.

 

- Какво мислите за настъпващия двадесети век? – попитал той отшелника.

Отшелникът не отговорил веднага. Той погледнал към небето, въздъхнал дълбоко и казал:

 

- Виждам края на царства, войни, безредици,зверства, разрушения…Ще царува страхът.

 

Тримата свети люде не си казали нищо друго и се разделили, поемайки всеки по своя път, за да се срещнат след не много време завинаги в Небесното Царство, където са и до днес…

 

Из книгата „Свети Нектарий, светецът на нашия век” Сотос Хондропулос

 

 

източник: pravoslaven-sviat.org