Защото хората, чули за възвишеността на любовта, за нейната святост, за това, че тя е най-високата от  добродетелите и без нея всичко е мъртво, започват да я търсят в себе си и усилено да изстискват от себе си тази любов в готов вид,  без да разбират, че нашето падение, нашето отдалечаване от Бога, всички онези натрупани от нас болести на душата, страсти, лоши  навици и друго подобно зло в нас, най-много са повредили именно това наше свойство - да обичаме. Никакви възвишени слова и идеи за  любовта сами по себе си не са достатъчни, за да възстановят в нас тази повреденост.

 

 

 

"Ако  християнството се ограничаваше само с едното учение за любовта, то би било безполезно, защото в наличната човешка природа,  повредена от греха, няма сила за осъществяване на това учение в живота. За любов говори и Старият Завет, и дори езичниците, но  това не е достатъчно. Разумът признава, че заповедта за любовта е добра, но човек постоянно ще среща в самия себе си "друг закон,  който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон" (Рим. 7:23). Онзи, който наблюдава движенията на своята  душа, добре знае как греховете и страстите се борят с разума и колко често го побеждават. Разумът се огъва под натиска на  страстите: грехът като някаква мъгла скрива от нас слънцето на истината, връзва всички добри сили на нашата душа. Може ли в такова  печално състояние да ни помогне само учението за любовта? Но именно в това е силата и значението на Христовото дело, че то не се  ограничава само с едното учение. На човечеството да дадени нови сили. Делото Христово се състои в създаването на "нова твар", т.  е. на Църквата. Живеещият в Църквата Дух Божи дава сили за осъществяването на християнското учение в живота. Без Църквата няма  християнство; остава само християнското учение, което само не може да "обнови падналия Адам" (17).

 

 

 

Така че да се търси любов извън Православната Църква, сред съвършено невярващи хора или еретици, е дълбока заблуда. Но и ние  самите, православните християни, не бива да мислим, че сърцето ни лесно може да се склони към изпълняването на тази заповед. Не,  трябва да се пролеят пот и сълзи, много да се потрудим и да поскърбим, преди да се появят дори слаби признаци на това, че сърцето  ни се е смекчило и умилостивило към ближния. Ако започнем внимателно да се вглеждаме в душата си, ако наистина заради Божията  заповед пожелаем да обичаме ближния си, ще открием жестока съпротива в сърцето си, което ту се отзовава с каменно безчувствие, ту  се озлобява и рика подобно на хищен звяр, изпуска ненавист, клевета, отмъстителност и завист, насмешка, осъждане, надсмива се над  злото и препъването на ближния или се огорчава от успехите му - такова е нашето сърце, докато не се очисти чрез продължителния  труд на самоукоряването, молитвите, чрез много вътрешни и външни подвизи, чрез понасянето на скърби, обиди, несправедливости и  прочее. Ненапразно свети Иоан Лествичник помества любовта на най-високото - тридесетото стъпало на своята лествица на  добродетелите. Как тогава можем да мечтаем да я постигнем, като прескочим останалите двадесет и девет?

 

 

 

Какви ли не страсти, какви ли не само изопачавания на нашите душевни чувства не са способни да се обличат в одеждите на любов  към ближния. Какви ли не пристрастия не се опитват да се представят за най-свята любов и милосърдие към ближния. Много  най-отвратителни страсти получават свобода да живеят и да действат под прикритието на християнската любов. Именно различните  пристрастия и привързаности към хората ни отдалечават най-много от Христа, ние винаги търсим един друг и човешкото общество,  водени от всевъзможни страсти и лоши склонности, които не могат дори да се изброят. Започвайки благочестив християнски живот, ние  трябва най-много усилия да насочим именно към това да освободим сърцето си от множеството такива болни душевни привързаности към  хората. И тук лукавите демони се стараят да ни нашепнат някаква разнежваща, разслабваща, ласкаеща ни песничка за любов към всички  хора, за милосърдие, за саможертва; по такъв начин човек може да продължава същите онези нечисти отношения, които оскверняват  сърцето, като мисли, че е започнал съвсем нов живот и това, че го влече към общуване, е признак на зародилата се в него любов към  ближните. Поради неразумието ни такива страсти като човекоугодието, лъжливото смирение, основаващо се на самолюбуване, привидната  скромност, блуда в най-тънките, съкровени видове и др., могат да ни се сторят онзи светъл източник, от който струи милосърдието.  Ние не бива да си играем на християнска любов, а да правим всичко, за да придобием в действителност тази истинска любов към  ближните. Ние трябва да различаваме онова, което е кръвно и плътско, от духовното. Всичко наистина евангелско, изпълнението на  всяка заповед Христова именно заради Бога, заради вечността, а не по страстно увлечение - винаги е съпроводено с борба, с усилие,  с принуждаване на силите си. Чувството на умиротворение и лекота ще дойде след победата, след извършването на самия подвиг. А  страстта, обратно, така въодушевява към дела на лъжливата любов, че ако се срещнат препятствия от страна на църковните правила, от  установленията на Светите отци, човекът, движен от такава "любов", бърза с раздразнение да ги отхвърли, като ги нарича остарели  или неправилно разбрани и бърза да извърши делото на "любовта". Истинската християнска любов не се стреми да се покаже външно, тя  е сдържана, търси действителната помощ към ближния не само за неговата телесна потребност, но винаги се грижи и за душата му; а  плътската любов не мисли за вечността, за нея всичко главно е в този живот, нужни са й силни преживявания, ефекти, впечатления,  реклама. Душевната любов е егоистична, тя обича не ближния, а самата себе си, като се утвърждава чрез ближния. Пак в душата е  същия идол : "аз - милосърдният и братолюбивият", именно той си присвоява славата за външните дела на милостинята.

 

 

 

Лошо е, когато човек се привързва към ближния с похотна телесна страст, с някаква тъмна и неясна привързаност, като мисли, че  това е духовна връзка. И на съда ще се окаже, че много от това, което сме смятали за светлина, е всъщност мрак.

 

 

 

Ето отеческото учение по този въпрос. Свети Игнатий пише: "Не мисли, възлюбени брате, че заповедта за любов към ближния е била  така близка на нашето паднало сърце: заповедта е духовна, а нашето сърце е завладяно от плът и кръв; заповедта е нова, а сърцето  ни - ветхо."

 

 

 

Естествената ни любов е повредена от падението; тя трябва да се умъртвява - така повелява Христос - и да се почерпи от  Евангелието свята любов към ближния, любов во Христа.

 

 

 

Пред Евангелието няма цена любовта, породена от движенията на кръвта и плътските чувства.

 

Евангелието отрича любовта, зависеща от движението на кръвта, от чувствата на плътското сърце. То казва: "Не мислете, че дойдох  да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка й, и снаха  от свекърва й. И враговете на човека са неговите домашни" (Мат. 10:34-36).

 

 

 

Светият Дух научава да се обича ближният свято.

 

 

 

В какво падение е нашето естество? Онзи, който по естество е способен горещо да обича ближния, трябва да извърши необикновено  принуждаване на себе си, за да го обича така, както повелява Евангелието.

 

Обладаното от  пристрастие сърце е способно на всякаква несправедливост, на всякакво беззаконие, само и само за да удовлетвори своята болезнена  любов" (9, т. 1, с. 123-124).

 

 

 

"Да умрем за естествената любов към ближния и да оживеем с нова любов към него, любов в Бога."

 

 

 

"Смирението убива естествената любов. А ако тя умира от смирението, значи животът  й е в гордостта... В нея живее идолът  "аз", поставен на престола на крадливо промъкналото се самомнение и покриващ сякаш със завеса мнимите добродетели" (10, писмо 86).

 

 

 

"Хората, оживявайки безумно един за друг, оживявайки с глупава душевна привързаност, умират за Бога, а от пепелта на блажената  мъртвост, която е заради Бога, възниква като златокрил феникс духовната любов" (10, писмо 90).

 

 

 

"Обичай ближния по указанието на Евангелските заповеди, но съвсем не по влечението на сърцето си. Любовта, насадена от Бога в  нашето естество, е повредена от падението и не може да действа правилно. Не я оставяй да действа! Действията  й са лишени от  непорочност, мерзостни са пред Бога като осквернена жертва; плодовете на това действие са пагубни и убийствени за душата. Обичай  ближния така: не се гневи и не бъди злопаметен към него; не си позволявай да казваш на ближния си никакви укорителни, ругателни,  насмешливи думи, бъди в мир с него, доколкото ти е възможно; смирявай се пред него; не му отмъщавай нито пряко, нито косвено; във  всичко, в каквото можеш, му отстъпвай, отучи се от прекословие и спор, отхвърли ги като знамение на гордостта и самолюбието;  говори добре за ония, които злословят за тебе; моли се за ония, които те оскърбяват, обиждат, нападат и гонят (Мат. 5:21-48).  Никога, под никакъв предлог не осъждай никого, дори не съди за някой дали е добър или лош, като имаш пред очите си само един лош  човек, за когото си длъжен да отговаряш пред Бога - себе си. Постъпвай с ближните така, както би желал те да постъпват с тебе  (Мат. 7:1-12). Отпускай и прощавай от дълбините на сърцето си на човеците съгрешенията им против тебе, за да ти прости и Отецът  Небесен твоите безбройни съгрешения... Накрая не повреждай брата си със своето многословие, пустословие, близко познанство и  свободно отношение с него. Ако се държиш така  с ближния си, ще покажеш и придобиеш към него заповяданата от Бога и угодната  на Бога любов; с нея ще отвориш пред себе си входа към Божията любов..." (9, т. 5, с. 66).

 

 

 

"Въздавай почит на ближния като на Божи образ - почит в душата ти, невидима за другите, явна само за твоята съвест. Въздавай  почит на ближния, без да правиш разлика по възраст, пол, съсловие - и постепенно ще започне да се появява в сърцето ти свята  любов. Причина за тая свята любов не са плътта и кръвта, не влечението на чувствата, а Бог..." (9, т. 1, с. 127).

 

 

 

Сравнявайки това учение на Църквата за любов към ближния с онази безобразна, изопачена маска на любовта, която днес  провъзгласява светът, може да се ужасим от нейната уродливост. Колко е ясно, че да отгледаме в сърцата си истинска любов можем  само в лоното на Православната Църква, ако най-точно спазваме учението и уставите  й, постоянно се очистваме, освещаваме,  приобщаваме с Божията благодат чрез Светите Тайнства, но по друг начин - не. Колкото все повече и повече хората отхвърлят  смиреномъдрието, учението на Отците на Православието за покаянието, отдават се на самооправдание и самовеличаене, те все повече  губят дори вярното понятие за истинската любов, заменят я с притворство, лицемерие, фалш.

 

 

 

Нека още веднъж да се обърнем тук към Господнята заповед за милосърдието. Ще приведем още едно наставление от писмата на свети  Игнатий. /Поученията на този свети отец се цитират тук толкова често не поради някакво пристрастие към него, а поради това, че  свети Игнатий както никой друг е положил изключителен труд по изучаването на цялото огромно богато наследство на всички свети отци  на Църквата, направил е като че извлечение, събрал е най-важното и необходимото, най-съответстващото на потребностите на нашето  време учение, изложил го е достъпно, ясно и обширно. Той пророчески е предвидил всички коварства на последното време и е оставил  на последните християни подробно разяснение как да се спасят, как да се предпазят от примките.

 

"Разглеждам милосърдието, заповядано от Господа: виждам безкрайна бездна, виждам висота, недостъпна за взора. Той ни заповядва:  "Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден" (Лука 6:36). За да се изпълни тази заповед трябва да станем толкова  милосърдни, колкото милосърден е безкрайно милосърдният Господ. "Твоята заповед е безмерно широка" (Пс. 118:96). Кой може да я  изпълни изцяло на дело?...

 

 

 

Но аз, грешникът, мрачният грешник, колкото пъти и да погледна на себе си, винаги виждам смешение на добро и зло, дадено на  човешкия род от неговия праотец, дръзко и погрешаващо вкусил от дървото на познанието на доброто и злото. На хората им се струвам  милосърден; но като проверих с точност себе си, като изследвах себе си, намирам само една глупава маска на милосърдието.  Милосърдства в мене тщеславието; милосърдства в мене пристрастието; мълосърдства в мене кръвта; но да ме движи към милосърдие  Христовата заповед - чиста и свята - това не намирам в себе си. Когато аз, мрачният грешник, се опомня за кратък миг и пожелая да  бъда милосърден съобразно заповедта Христова, виждам, че трябва да приложа към сърцето си ужасно насилие. Моят сърдечен недъг се  изобличава от святата заповед! Убеждаван от нея, признавам себе си, по естество милосърден - за жестокосърдечен, човеконенавистник  по отношение към Евангелието. Моето сърце е съгласно да бъде милосърдно по движението на кръвта; но да бъде милосърдно по  Христовата заповед за него е разпятие...

 

 

 

Длъжен съм да се принуждавам към милосърдие съобразно заповедите на Евангелието, макар това да е съпроводено с насилие над  сърцето, което носи в себе си заразата на греха, обща за всички човеци. Естественото милосърдие като произведение на плътта и  кръвта не може да бъде Богоугодна добродетел. Нещо повече! То е враждебно на Евангелските заповеди! За посичането и умъртвяването  му е донесен на земята евангелският меч. Водените от естественото милосърдие пребивават в мрак под влиянието на жестокия,  всезлобен княз на света.

 

 

 

Господ, Спасителят на света, по време на пребиваването Си на земята, възвестил на учениците си, че трябва да иде в Иерусалим,  там много да пострада, да бъде убит и на третия ден да възкръсне. Тогава главният от Апостолите, свети Петър, движим от  естественото си милосърдие, започнал да противоречи на Господа. "Милостив Бог към тебе, Господи! - казал той, - това няма да стане  с Тебе." На тази проява на естествено състрадание, милосърдие, Господ отговорил на св. Петър: "Махни се от Мене, сатана! Ти Ми си  съблазън! Защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко" (Мат. 16:22-23). Нима в устата на Богочовека думата  сатана е била само укор? Пази Боже да допуснем такова богохулство! С тази дума Господ посочва, че мислите и чувствата на падналия  човек се намират във властта на сатаната, макар видимо да изглеждат добри; действията на човека по влечението на неговото сърце се  сливат в едно с действията на сатаната. Толкова е повредено от горестното падение нашето естество!

 

Трябва да умъртвим онова милосърдие, причина за което е кръвта, трябва да придобием онова милосърдие, чиято причина, чийто  източник е светлата и свята Христова заповед; тя е Духът, тя е вечният живот.

 

 

 

Тогава пред вас ще се открие необозримо поприще за подвиг и течение. Каквото преуспяване и да постигнете в милосърдието, то ще  ви се стори нищожно по сравнение с образеца на милосърдие, посочен в Евангелието. Самото ви преуспяване ще ви научава на смирение,  ще ви води към него. Такова е свойството на духовното преуспяване! И обратното - който не отхвърли себе си, не погуби душата си  (Лука 17:33), действа по влечение на сърдечните чувства, от движението на кръвта, такъв непременно осъществява своето "аз", вижда  добро в движенията си, в действията си, оживява сам себе си, придобива малко по малко високо мнение за себе си. Като мисли да  преуспее духовно, преуспява само в жестокото падение..."

 

 

 

Това слово на е особено ценно за нас, то може да бъде отнесено и към изпълнението на всички други заповеди, пък и изобщо към  християнските добродетели. Тук ясно е посочено главното условие за правилното им изпълнение и причината за прелестта, кратко и  точно е казано всичко онова, за което стана дума по-горе.