Любовта към ближните е тясно и неразривно свързана с любовта към Бога. Авва Доротей /+ ок.620 г./ казва, че доколкото се приближаваме до Бога, дотолкова ставаме по-близки /по-скъпи/ един на друг. Сам Бог е любов /1 Иоан 4:16/ и всички отношения на християнина към ближните, т.е. към всички хора /Лука 10:30-37/, трябва да бъдат основани на любовта, да бъдат съгрети и осветени от нея. Ап. Павел казва, че всички Божии заповеди могат да се заключат само в една:”възлюби ближния си като самаго себе си” /Рим.13:9/. Това е и разбираемо: любовта си към Бога ние можем да докажем и проявим само посредством любовта към ближния, защото „който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял” /1 Иоан 4:20/. Ние можем да се спасим само като проявяваме самоотвержена любов към ближния. „Който не се грижи за ближния – казва св. Иоан Златоуст, - той и сам не може да се спаси.” 

 

Трябва да се прави разлика между естествената /земна/ любов и благодатната /Христова/ любов. Естествената любов се разпростира само върху роднини и близки, в нея няма постоянство, тя може да се разгори много силно, но нерядко след кратко време може да премине в отвращение и ненавист. „Ако сравним душевната, природната любов с Христовата – благодатна и свръхестествена, - пише еп.Вениамин Милов /1887-1955 г./ - то първата е тясна, егоистична, временна, често изменчива, граничи понякога с жестокост и забрава на Бога и в крайните си цели често е чувствена. Втората е безгранично широка и самоотвержена, вечна, духовна, чиста и необятно силна”. Тази любов е „свръзка на съвършенството” /Кол.3:4/. Който има подобна любов, той е истински ученик на Христа /Иоан 13:55/, а когото липсва такава любов, той е безводен облак, безплодно дърво /Иуд.1:12/.

 

За придобиване на такава любов трябва да отхвърлим, да умъртвим в себе си естествената любов и да пристъпим към живот по евангелските заповеди. Изпълнението на евангелските заповеди избавя човека от греховния плен и го привежда под ръководството на Светия Дух, Който го научава на истинска, свята любов към ближните.

 

Истинската любов към ближните не може мигновено да възсияе в сърцето на християнина. Първоначално е необходимо да се отхвърлят враждата, злопаметството, гнева, осъждането и всички тези чувства, които са противоположни на любовта. След това е нужно, подчинявайки се на Евангелието, да се научим да се молим за враговете си, да благославяме проклинащите ни, да правим добро на тези, които ни ненавиждат и да прощаваме на ближните всичко лошо, което са ни сторили. За изпълнението на евангелските заповеди не само на думи, но и в живота, е нужен многогодишен подвиг на самоотречение. Желаещият да достигне истинска любов към ближните трябва преди всичко да отхвърли самолюбието и човекоугодието, които укрепяват в човека естествената любов.

 

Истинската любов търси полезното за всички хора, независимо от тяхното обществено положение, лична нравственост или вероизповедание. От това основно качество се раждат и всички останали качества, които назовава св. ап. Павел /1 Кор.13:4-7/. Първото от тях е дълготърпение, благодарение на което любовта понася великодушно всички неприятности, оскърбления и клевети. Друго качество на любовта е милосърдието. Любовта благотвори, дейно съчувства на страдащите и скърбящите. Любовта не завижда ни на дарованията, ни на външното благосъстояние, ни на успехите на другите. Любовта също не се превъзнася нито с думи, нито с дела, не търси нито похвали, нито награди за стореното от нея добро. Любовта не се гордее, не се надува като сапунен мехур. Тя не мисли за себе си, че е по-добра от другите, но смиреномъдърства. Любовта не безчинства, не се гнуси от нищо, тя прави всичко възможно, за да помогне. Любовта не търси своето, защото за нея любимият е всичко.

 

Любовта не се раздразнява и не се огорчава от неуспеха на своите трудове или когато среща нещо неприятно от този, към когото е насочена. Любовта не мисли зло, сама не прави нищо лошо и не подозира по отношение на себе си също нищо лошо. Любовта не се радва, когато другите страдат от някаква нравствено зло, а се радва за преуспяващите в добродетелите. Всичко покрива с добри думи и отношения: и обидите, и огорченията, и греховете, и недостатъците на любимите. Вярва на всичко, което и казва любимият, даже не подозирайки, че може да я излъже. На всичко се надява и никога не се спира, ако срещне неуспех, но изобретява нови начини за вършене на добро. Не се отчайва, ако любимият се накланя към лошото, но очаква от него промяна към добро. Всичко претърпява, т.е. благодушно понася всички неприятности и всички трудности приема охотно, имайки една цел – да направи добро за своя любим. И никога не престава, остава постоянна и не отслабва, даже ако претърпи от любимия някакво оскърбление, защото не може да го ненавижда, каквото и да се случи. С такива краски ап. Павел обрисува безмерната красота на истинската любов.

 

„Истинската любов към човека – пише архиеп. Иоан Шаховской /1902-1989 г./ - съвсем не означава обоготворяване на всички негови качества и преклонение пред всички негови действия. Истинската любов може да забелязва и недостатъците на човека. Тя обича самия човек, не неговите грехове, не неговото безумие, не неговата слепота… Подвиг на духовна прозорливост е да виждаш всички грехове и да съдиш злото и, при това, да не осъдиш никого… Само свише озареният човек е способен на такава любов”.

 

Как може да се обикне ближния ? Според архиеп. Иларион Алфеев, най-напред е нужно зад външния облик на човека да се опиташ да видиш неговата вътрешна, дълбинна същност. Нужно е да се опиташ да прозреш там, където във всеки човек е скрит образа Божи. Често ние виждаме външния човек, поруган от греха, потънал в страсти, и не забелязваме този образ Божи, който е скрит под външните наслоения. А именно него ние сме длъжни да видим и да му се поклоним във всеки от нашите ближни.

 

Любовта към ближния трябва да бъде насочена не към греховното, към естественото „аз”, а към дадения от Бога идеал на човешката индивидуалност. Идеалното „аз” в човека, неговия Божи образ не е някаква отвлечена идея, не е някакъв абстрактен, далечен и неуловим идеал за човека, а е най-реалната действителност, самата вътрешна същност на човешката личност, дори ако тя би била най-грешна и покварена. Любовта към образа Божи в човека не е насочена към някаква илюзорна идея за човека, а винаги е адресирана към определена личност.

 

Според Н. Бердяев /1874-1948 г./ не може да се жертва любовта към живите същества, към личностите заради любовта към човека и човечеството като отвлечена идея. Така наречената хуманна любов включва притворна абстрактна любов към човечеството, любов към „далечното”. Хуманната любов към „далечния”, а не към ближния е фалш и лъжа. Не бива да се жертва любовта към живия човек, към личността в името на безличното абстрактното човечество, в името на бъдещото му устройство. Единственият „далечен”, който става ближен е живият Бог и Той изисква любов към ближния, съчетаване на любовта към Бога с любовта към човека.

 

Има два подхода към човека. Единият е жалост, състрадание. Жалостта означава да споделяш богоизоставеността на тварта и да съучастваш в тази богоизоставеност. Другият е любов. Любовта е споделяне на живота в Бога, в благодатната Божия помощ. Любовта винаги включва в себе си и жалост, състрадание, но я надвишава, защото вижда другия в Бога. Любовта именно е усещане на другия в Бога и утвърждаването му за вечен живот, тя излъчва силата, нужна за този вечен живот.

 

Мнозина си мислят, че обичат Бога и своя ближен, но тъй като нямат любов в сърцето си, те се самозаблуждават, защото делата им показват, че те обичат само своите желания и самите себе си, а не Бога и своя ближен. Любовта трябва да е в сърцето, а не в думите, тя се познава по делата, а не по словата. „Нека любим не с думи или с език, а с дела и истина” /1 Иоан 3:18/ - призовава св. ап. и ев. Иоан Богослов.

 

Според св. Тихон Задонски /1724-1783 г./ първият плод на любовта е: никого да не обиждаме и на никого да не правим зло. „Любовта не прави зло на ближния” /Рим.13:10/. А вторият плод на любовта е: да помагаме на ближния си в нужда.

 

Любовта към ближните има висока религиозно-нравствена ценност. Чрез нея „Бог пребъдва в нас и любовта Му е съвършена у нас” /1 Иоан 4:12/.

 

Източник:  Из подготвяната за печат "Записки по християнска етика"