Авва Исайя увещава: “Нека изпълняваме потребното според силите си, и великата мощ на нашия Господ Иисус Христос ще ни помогне... Той знае, че човек е окаян, и затова му е дарувал покаянието през цялото време на земния му живот. Могъщото и спасително покаяние действува върху нас до последното наше издихание.”

 

Дивни са плодовете на истинската изповед! “Истински покаялият се получава прошка за греховете си, примирява се с Бога, с Църквата и със собствената си съвест и по такъв начин си възвръща предишното синовно дръзновение към Бога като към свой баща и се ползува от всичките дарове на Неговата бащинска любов и благост”.

 

Плодовете на истинската изповед имат отражение не само върху душата на покаялия се. Те дават отражение и на небето. Голямо е там тържеството за покаялия се грешник (Лука 15:10). Ангелите ликуват, светиите се веселят, и сам Бог се радва, защото е намерена загубената овца, намерена е Божията драхма, на която стои отпечатан царственият образ на Бога.

 

С изповедта се заличават всички грехове и се дава на покаялия се грешник отличието на праведността.

 

На един праведен епископ било донесено за две жени, че те живеели нецеломъдрено. Той се обърнал с молба към Бога да му открие истината за тях. Желанието му било да им помогне в спасението. Бог чул молитвата му.

 

След една Божествена Литургия, когато вярващите започнали да пристъпват към св. Тайни, за да се причастят, на епископа се отворили духовните очи под действието на Божията благодат. Той почнал да вижда през лицата на хората техните души. Едни били черни и грозни, а други светли и красиви. Когато към св.Чаша пристъпили ония две жени, които имали неморално поведение, епископът видял, че те били със светли лица и красиви бели дрехи. Щом се причастили, те още повече засияли. Зачудил се епископът, какво значи това, и се обърнал за разяснение към Бога в своето недоумение. Тутакси се явил Ангел Господен. На въпроса на епископа, дали доносът срещу тия две жени е справедлив, ангелът отговорил утвърдително.

 

— Но как тогава те се явиха пред Св. Тайни със светли лица и как след това още повече просияха? — запитал епископът.

 

Ангелът рекъл:

 

— Ти се удивляваш на това? Правилно се удивляваш, защото си човек, а нашият и ваш Владика е Бог, човеколюбив и благ по естество. Онези, които се откажат от греховете си и с изповед се обръщат към Него, Той не само не изпраща в мъката, но и гнева Си към тях прекратява и ги удостоява с почести. Защото Бог тъй е обикнал света, че и Своя Единороден Син е предал за него. Ако Божият Син е благоволил да умре за враговете си, няма ли толкова повече да даде прошка на греховете и вечно наслаждение на онези, които са станали Негови собствени деца и се каят за греховете си? Знай с увереност това, че нито един човешки грях не може да победи Божието човеколюбие, стига само някой да измие с покаяние злото, което е вършел преди. Защото бидейки човеколюбив, Бог знае немощта на вашия род и силата на страстите, и дяволската хитрост. Затова, когато хората паднат в грях, Бог дълго търпи, чакайки ги да се покаят. А към изповядващите се и към ония, които просят Неговата благост, той проявява състрадание като към немощни и тозчас ги освобождава от наказанието им и им подарява благата, приготвени за праведниците.

 

Множество са примерите, които ни уверяват, че всички грешници, които изповядват греховете си с искрено и дълбоко разкаяние, получават пълна прошка и спасение от Бога.

 

Св. Нифонт имал благодатната дарба да вижда духовния свят така просто и ясно, както ние виждаме физическите предмети. Един ден той дошъл в църквата на молитва. И ето, небесата над него се разтворили, покривът на храма изчезнал и той видял един път, който извеждал от земята чак до небесата. По тоя път Ангели носели душата на един покойник, а след тях се тълпели демоните, които бясно викали:

 

Защо ни вземате тая душа! Или вие не знаете, че тя, докато живееше на земята, вършеше разни грехове и се провини в блуд, разбойничество и сребролюбие? Тя е виновна за всякакви грехове!

 

— Знаем! — отговорили ангелите, — знаем, че тази душа е много грешна, но знаем и това, че тя много плака за своите грехове, и пред смъртта си ги изповяда. Затова милостивият и милосърден Господ Бог прости всички грехове.

 

— Но ако и тази душа е получила прошка от Бога, - закрещели демоните, - тогава вземете при себе си всички грешници. А ние за какво се трудим тогава?

 

— Помнете, — отговорили ангелите, — че всички грешници, които изповядват греховете си със съкрушено сърце, получават от Бога прошка. А който умре, без да се разкае, него Бог ще осъди на вечни мъки с вас!”

 

За силата и плодовете на истинската изповед бележитият руски духовен писател еп. Игнатий Брянчанинов разказва следното съвременно нему забележително събитие:

 

В околностите на Вологда Русия, се намира голямо село Кубенское, което има няколко енории. Един от енорийските свещеници се разболял и приближавайки се към края си, видял своя одър заобиколен от демони, които се готвели да грабнат душата му и да я отвлекат в ада. Тогава се явили трима ангели. Един от тях застанал до леглото и почнал да се препира за душата с най-отвратителния от демоните, който държал отворена книга, дето били записани всички грехове на свещеника.

 

Между това дошъл другият енорийски свещеник, за да изповяда и причасти събрата си. Започнала се изповедта. Болният, като устремил уплашените си очи в книгата, изказвал със самоотвержение греховете си, като че ги изхвърлял от себе си. И какво вижда той? Вижда ясно, че щом изкаже някой грях, този грях изчезва от книгата: написаното се заличавало и там оставало празно място. По такъв начин с изповедта си той заличил всичките си грехове от бесовската книга и бързо оздравял.

 

Остатъка от дните си той прекарал в дълбоко покаяние, като разказвал на ближните си за тяхно назидание своето видение, доказателство за което било и чудното му оздравяване”.

 

Някои, четейки тия примери, недоверчиво ще клатят глава и ще кажат: “Прекрасно е това, но то е написано само на книга. Защо аз не почувствувам поне веднъж в живота си обновителната сила на Изповедта? Неведнъж съм се изповядвал, но виждам, че все съм си същият. Дори по-лош ставам. Защо нямам такива благодатни преживявания, които да ме уверят в ползата от тайнството Покаяние?”.

 

На този въпрос най-добър отговор намираме в следния светоотечески разказ: “Двама монаси отишли при великия старец авва Зенон. Всеки от тях изповядал насаме греховете си. Не след много се повел разговор между двамата монаси. Единият запитал:

 

— Когато ние бяхме при стареца на изповед, получи ли ти полза от това?

 

— Да, — отговорил другият, — по неговите молитви Бог ме излекува.

 

— А пък аз, — оплакал се другият, — макар и да се изповядах, не почувствувах облекчение.

 

Вторият попитал:

 

— Как се изповяда ти пред стареца?

 

— Рекох му: авва, помоли се за мене. Еди какви-си мисли ме безпокоят.

 

— А пък аз, — казал вторият, — като му изповядах греховете си, обливах със сълзи нозете му, и заради неговите молитви, Бог ме излекува.”

 

Не получават полза от изповедта онези, които се изповядват безчувствено, хладно, формално. Повърхностна, студена и вяла изповед не спасява. Тук трябва смирение, съкрушение на сърцето, плач, горещо съжаление, че сме били в приятелство с демоните и във вражда с Бога.

 

Когато пророк Давид се провинил тежко пред Бога, търсел след големия си грях жертва, достойна за изкупление. И не намерил друга подобра жертва от смирението, съкрушението и покайно сърце (Пс.50:19). Ако и ние се смирим, съкрушим сърцето си и искрено се изповядаме, не можем да не почувствуваме дивните последици от покаянието, най-осезателната от които е сладкият мир в съвестта и горещата, подновена любов към Бога, която кара сърцето да грее от щастие.

 

Някои питат: при кой свещеник може да се изповяда човек? Отговорът е: при всеки, който е православен и е получил чрез законно ръкоположение благодатта за извършване на светите тайнства. Може и пред млад, и пред стар. Разбира се, препоръчително е да се намира човек опитен, възрастен свещенослужител, който било поради годините си, било поради опита си, било поради личния си авторитет би могъл да окаже по-благотворно въздействие върху изповядващия се. Но ако не се намери такъв, не бива само заради това да се лишаваме от духовните блага, които носи изповедта. Благодатта и у младия свещеник действува с еднаква сила, както и у стария.

 

Други задават въпроса: кога трябва да се изповядваме?

 

На това някои отговарят прибързано: през Великия пост. Тогава е време за изповед. Но правилно ли е това разрешение на въпроса? Ако някой тежко заболее и се посъветва с тебе кога да повика лекаря, ще му речеш ли: “Чакай Великия пост!”? Не, ти веднага ще повикаш лекаря. Ако тъй се грижиш за тялото, още повече трябва да се грижиш за душата.

 

Най-добре е никак да не отлагаш изповедта. Ако днес е проникнал някой Божий лъч в стаичката на душата ти и ти е показал с появата си колко много прах там лети из въздуха и колко много смет лежи из ъглите, не отлагай изповедта, с която можеш да очистиш духовния си дом. Ако днес някое Божествено слово е покъртило сърцето ти и те е накарало да се погнусиш от нечистотата си, незабавно се измий в банята на покаянието. Ако днес Бог е похлопал на съвестта ти, побързай да отидеш при духовника си и да се помириш с твоя Господ. Не отлагай за утре. Кой знае какви неочаквани замисли ще те връхлетят утре? Пък и дали ще имаш същото покайно настроение утре? Бог ти е обещал да ти прости, ако днес се покаеш, но никъде не е обещал, че ще живееш до утре. Напротив, Той ти говори, че не знаеш ни деня, ни часа на смъртта си. Затуй изповядай се веднага, когато почувствуваш нужда от това. Има хора, които казват: “Ще се покая на старост”. Но дават ли си сметка те на колко надеждна опора са се облегнали? Колцина доживяват до старост? Повечето хора напускат сравнително млади този живот. А мнозина са и онези, които внезапно са били повикани отвъд. Псалмопевецът, виждайки от небесна висота човешките съдби, говори за хората, че те всички “слизат в пръстта и не могат да опазят живота си” (Пс.21:30). Щом не можем да опазим живота си, колкото и страстно да сме вкопчени в него, трябва да се погрижим, докато е време, да се примирим с Бога в изповедта. Защото “страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!” (Евр.10:31).

 

Не се съгласявай, братко, с внушенията на приятели, които ти говорят успокоително: “Остави да се изповядаш, когато се разболееш. Тогава ще дойде свещеник да те изповяда и причасти”. Ти им отговори: “Много пъти викат свещеника при болния, едва когато езикът му е скован и мисълта потъмняла. Тогава е много късно. Болният и да иска тогава да се изповяда, вече не може. Ами ако се случи и с мене същото? Ако се парализира езикът ми? Ако старческата склероза на мозъка или друга болест ми отнеме паметта? Аз не ще мога да си спомня и да изкажа греховете си! Тогава никой от приятелите няма да може да ми помогне. Затова ще се изповядам сега, докато съм в сили и всичко помня!”.

 

Такова решение е спасително. И тъй, не отлагай изповедта!

 

Разбира се, има и по-специално установени от св. Църква случаи на покаяние и изповед. Това се четирите поста през годината, през време на които християнинът е длъжен да пости и се готви да приеме св. Причастие. Ако е препоръчително да се пристъпва към светото тайнство Покаяние всеки път при нужда, още повече туй е наложително преди приемането на св.Причастие.

 

Що е Причастието? Приемане на Самия наш Спасител и Господ в нашето сърце. Когато ние очакваме висок гост, почистваме стаите и ги проветряваме, нареждаме ги и тогава с радост поканваме госта. С колко по-голяма грижа трябва да подготвим душите си, когато се тъкмим да посрещнем най-великия Гост от небето Иисуса Христа! Който се изповядва пред Причастие, той поканва Господа в тих, приятен и радостен кът в сърцето си. А който не се изповядва пред Причастие, той поканва небесния Гост в мръсната и непочистена стаичка на душата си, за да Го оскърби. С това пренебрежение към своя висок Гост той Го пропъжда от себе си. И тогава идват и се настаняват сред паяжините и сметта бесовете.

 

Светото причастие е двуостър меч. То освещава и изгаря, то оправдава и осъжда, то животвори и умъртвява. Само ония, които предварително се изповядват, имат полза от него. Пристъпващите нехайно имат голяма вреда. Те ядат и пият своето осъждане. Някои от тях, по думите на св.ап.Павел, падат в разни немощи и болести, а други умират внезапно, за да отидат във вечната мъка. И всичко това става, понеже те не са изпитали предварително себе си, т. е. не са се изповядали (1 Кор.11:27-31).

 

Виновно ли е за това св. Причастие?

 

Виновно е не то, а нашето нехайство и лекомислие. Дайте на болен стомах най-хубави ястия, те ще го разстроят още повече. Тук не ястията са виновни, а онзи, който преди да се е излекувал, ги употребява.

 

Ако някой има рана и я наложи с мехлем преди да я почисти и дезинфекцира, ще я възпали още повече. Тъй и онзи, който не се изповядва преди причастие, още повече се огрешава. Изповедта измива греховната рана на душата. А св.Причастие полага мехлем върху раната. Мъдрият християнин, слушайки призива на св. Църква: “Със срах Божий, вяра и любов пристъпете!”, не смее да прояви дръзновено вярата си в св.Причастие и любовта си към Христа, преди да се е изпълнил със спасителния страх Божий и да го е осъществил в св.тайнство Покаяние.

 

Крайната цел на изповедта е да бъде основно прочистена душата, да бъде украсена и наредена като невеста, за да може достойно да посрещне своя небесен Жених, за когото е създадена. Душа, която редовно се изповядва, е като къща, която постоянно се мете. Пред такава чиста къща стои винаги като буден страж съвестта, за да не пусне в нея нищо, което не е за вътре. И ако нечистият дух, излязъл веднъж оттам, завиди на добродетелната чистота на такава обновена душа и пожелае да влезе пак в нея виждайки я празна, пометена и наредена (Мат.12:44), съвестта не го пуска вече вътре! Тя отблъсква всичко, което е чуждо, долно, гадно, греховно, и тогава идва сам Иисус Христос и чука на вратата!

 

“Ето, стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него” (Откр.3:20). “Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан.14:23).

 

Будната съвест на постоянно изповядващия се чува хлопането на Христа, отваря вратите и казва: “Дойди, Господи Иисусе!” (Откр.22:20). За Тебе копнее душата ми! Тебе тя чака толкова време! Дойди и се засели у мене...” И влиза Божественият Гост в такава душа и остава да пребъдва там вовеки!

 

“Блажен е оня, комуто беззаконията са простени, и чиито грехове са покрити” (Пс. 31:1)... Преградата между него и Бога е паднала и той е в пълно, благо и вечно единение със своя Господ!

АМИН !