Всички християни без изключение трябва да се изповядват, ако желаят да се спасят. Но как трябва да става истинската правилна Изповед? Мнозина не знаят това. Ето защо се налага по-обстойно да бъде разгледан този въпрос. Тук ще се спрем на следните три момента от изповедта:

 

 

 

 

 

От Христовите апостоли първият и последният съгрешили тежко. Петър се отрекъл от Христа, Иуда го предал. Но Петър бил простен, а Иуда погинал. Петър пак получил апостолското си достойнство, а над Иуда и до днес тегне проклятието на вековете. Какво спаси Петър и какво погуби Иуда? Какво трябваше да стори този нещастник? След като извърши греха, трябваше да се изповяда ли? Но ето, формално погледнато, той се изповяда, като отиде при книжниците и старейшините и им рече: “Съгреших, че предадох невинна кръв” (Мат.27:4) и заедно с изповедта, върна им трийсетте сребърника. Та това не е ли достатъчно? Уви, не! Една гола изповед не спасява! Трябва освен съкрушение на сърцето още и жива вяра в Божията милост. А Иуда се отчая в спасението си. Затова след изповедта си отиде, та се обеси. Тялото му увисна на едно дърво, а душата му отиде в ада за вечни мъки.

 

Не тъй постъпи Петър. В двора на Кайафа той три пъти се отрече от Христа, от Своя Благодетел и Учител: “Не познавам Човека” (Мат.26:74). Но при третото отричане, като чу да пее петел, спомни си какво му беше предрекъл Христос, осъзна греха си, съкруши сърцето си, излезе от оня двор, отдели се веднага от първосвещеническите слуги и, което е най-важното, взе да пролива горчиви сълзи сълзи на искрено, живо, дълбоко разкаяние. Според едно предание през целия си живот, когато чувал петел да пее, св.ап.Петър си спомнял за своя тежък грях, и очите му се превръщали в два извора на най-покайни сълзи. Той не се отчаял, вярвал в Божието милосърдие и с това се спасил.

 

Тъй св.Петър ни е оставил жива поука, кое е най-главното условие, на което трябва да отговаряме, когато искаме да се обърнем след грехопадението си пак към Бога. Това е вярата в Божието милосърдие, която пропъжда всяко отчаяние. Бог е любов. Колкото и тежък да е грехът ни, Той ще ни го прости, стига да се съкрушим от сърце. Дори и като планини да са високи греховете ни, те ще потънат в океана на Божията милост. Който обаче се отчае, той е загубен. Отчаянието е тържество на дявола. Прочее, да се пазим най-вече от отчаянието, защото отчаем ли се, никой не може да ни спаси.

 

Нека да подражаваме на св.ап.Петър и в друго отношение. Като осъзна греха си, той веднага излезе от онзи проклет двор на първосвещеника, дето се отрече от Христа. И ти, брате или сестро, когато искаш да се изповядаш и върнеш към Бога, излез от оня проклет двор на греха, дето досега си се намирал и дето по всевъзможни подбуди не три пъти, а всеки ден по 33 пъти си се отричал от Христа, излез вън и с тялото, и със сърцето, и с ума си! Петър се отдалечи от първосвещениковите слуги. И ти остави дружбата си с тия хора, които те учат на грехове, или без да искат ти служат за съблазън.

 

Но най-важната поука от поведението на каещия се Апостол е следната: като остана сам, св.ап.Петър размисли в себе си, изживя повторно ужаса на греха си и от дълбоко вътрешно страдание заплака горко. И ти, като се готвиш да отидеш при духовника си, не пристъпвай към него без предварителна подготовка. Отдалечи се първом и ти от шума на ежедневието, остави всяка друга грижа, събери мислите си, направи кратка, но сърдечна молитва, припомни си всички грехове и дори си ги запиши на едно листче, за да не би като идеш да ги изповядаш, в смущението си да ги забравиш и да останеш неочистен от тях. Спомни си десетте Божии заповеди, виж коя си нарушил, припомни си дали не си извършил някой смъртен грях, изпитай съвестта си, осъди себе си, поплачи за падението си и в такова настроение иди при духовника! Тогава бъди уверен, че ще получиш истинска прошка, защото “сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре”(Пс. 50:19 — по слав. превод).

 

Тъгуването по повод на извършените от нас грехове е абсолютно необходимо, ако искаме да получим от Бога прошка. Та тъкмо в това се състои покаянието да пролееш сълзи, да изпиташ дълбока скръб поради своите падения. По свидетелството на св. Исаак Сирин, Бог приема нашата покайна скръб за подвиг.

 

Ето това трябва да правим, преди да отидем при изповедника.

 

 

Тук е необходимо да направим следното:

 

1. Да помним, че сме дошли в Христовата лечебница, дето видимият лекар е свещеникът, а невидимият Сам Христос.

 

2. Да изповядваме греховете си без лъжлив срам.

 

3. Да не търсим извинения за тях.

 

4. Да не укриваме съзнателно абсолютно нищо.

 

5. Да не се изповядваме с общи фрази, които нищо не значат.

 

6. Да казваме сбито, но точно характера на всеки свой грях.

 

7. Да не разкриваме чужди грехове и да премълчаваме по възможност имената на лицата, които са ни подвели към грях, или които по наша вина са съгрешили с нас.

 

8. Да не се хвалим пред духовника с някакви наши добродетели.

 

9. Да не хвърляме вината върху другите, а само върху себе си и

 

10. Да имаме искрено желание занапред вече да не грешим.

 

1. Когато отиваме на изповед, ние влизаме в Христовата лечебница. Тук сам Бог е Лекарят, защото единствено Той може да умъртвява и оживява, да съди и милва, да наказва и прощава. Свещеникът е само свидетел и пълномощник Божий. Затуй, изправени видимо пред духовника, а невидимо пред Самия Христа, с голям трепет трябва да пристъпим към великото тайнство на духовното очистване! Свещеникът слуша изповедта ни, а Бог ще я приеме! Свещеникът ще прегледа душата ни, а Бог ще я излекува! Свещеникът ще предпише лекарствата, а Бог ще стори чудото на духовното обновяване!

 

Внимавай, прочее, християнино, в каква лечебница си дошъл! Да не би поради лекомислие или небрежност, поради невежество или неуместен страх да си отидеш неизлекуван!

 

Ако истински се боиш от Бога, бъди безстрашен, когато застанеш да изповядаш своите грехове! Не бой се! Съдията, пред Когото стоиш, е безкрайно милостив! Той е страшен само за онези, които не се боят от Него и в лекомислието си отказват да се каят.

 

2. Изповедта ти трябва да става без лъжлив срам. На тоя свят почти всички ние живеем в едно фарисейско лицемерие! Едни сме, а за други искаме да минем; не се показваме такива навън, каквито сме отвътре. Желаем хората да имат добро мнение за нас, затуй скриваме лошите качества, а показваме добрите. А ако нямаме добри, хвалим се с измислени добродетели. Затуй ще срещнете не рядко в живота хора, които имат доброта в лицето, но не и на сърцето. Не тъй ли се лъжем почти всички ние взаимно в живота? Но трябва ли да лъжем, когато сме застанали на изповед?

 

Вярно е, не е лесно да се покажеш на духовника си грешен, когато пред хората изглеждаш добър. Срамно ти е да разкриеш недостатъците си. Но как ще се излекуваш, докато спотайваш болестта си? Ти побеждаваш срама си, когато отиваш на лекар да те преглежда тъй лекуваш тялото си. А защо се срамуваш, когато отиваш при духовника да лекуваш душата си? Не виждаш ли, че срамът е пречка за твоето спасение? Затуй отхвърли срама и се хвани за решителността! Трябва да се срамуваш, когато грешиш, а не когато изповядваш греха си! Бог е свързал срама с греха, а решителността с изповядването. Не слушай дявола, който извратява Божия ред и ти внушава срам при изповядването на греха, а решителност при извършването му. Той е обърнал всичко с главата надолу, за да те погуби!

 

Когато знаменитият Сократ минавал по една атинска улица, зърнал един свой ученик, който излизал от къщата на някаква блудница. Юношата се засрамил от лицето на учителя си и се дръпнал бързо, за да се скрие вътре. “Младежо, – му рекъл тогава Сократ, – не е толкова срамота да излезеш от такава къща, срамота е да стоиш в такава къща!” О, християнино! – ще кажа аз, – не е толкова срамота да изявиш навън греха си при изповедта, срамота е да стоиш в него, т. е. да го криеш от духовника си. Св. Василий Велики говори: “Спотайваният грях е една неизлечима болест на душата”. Как можеш ти да се лекуваш от болестта си, когато я криеш от лекаря?

 

Някои се срамуват да се изповядват, понеже заемали служби и били високопоставени лица. Но вижте примера на епископа Потамий! Той бил на почтена възраст, прочут с добродетелите си, образец на целомъдрието. Тъй се случило, обаче, че паднал в грях. Ала веднага пак станал и намислил да се покае пред събора на всички епископи, които щели скоро да се съберат в неговия град. Когато се открил съборът, общоуважаваният епископ Потамий бил избран за председател. Той взел да усеща в сърцето си страшна борба между срама и сърдечното съкрушение. – Потамий, думал му от една страна срамът, – нима ще се изповядаш публично? – Потамий, викало му от другата страна съкрушението, що се бавиш, та не вършиш още онова, което си намислил? – Не те ли е срам от хората? – внушавал срамът. – Ти се срамувай от Бога! – съветвало съкрушението. – Но ти си архиерей! Ще станеш за съблазън! – внушавал срамът. – Тъкмо поради това, че си архиерей, трябва да дадеш на света един голям пример! – викало съкрушението. Накрая то победило, а срамът се оттеглил. Потамий станал от стола си и изповядал пред всички греха си. Зачудили се на такава изповед и самите ангели на небето!

 

Ако един архиерей не се засрамил да изповяда пред цял събор греха си, защо ще се срамим тайно пред един служител Божий да си кажем греховете? Щом ги кажем, те престават да са грехове. Когато Давид изповяда греховете си пред Натана, чу веднага утешението: “Господ сне от тебе греха ти” (2 Цар.12:13). А неизповяданият грях оставя неизлечима, смъртоносна рана на душата. Затуй нека смело се изповядаме!

 

3. Когато сме застанали пред съда на доброволната изповед, не трябва да търсим извинение за греховете си. Нека се помъчим в доброволно самоизобличение! Тази мъка е изкупителна! Нека се изчервим от стеснение! В пламъците на самоизобличението изгарят греховете ни. Но ако речем да се извиняваме, да се оправдаваме, свършено е със спасителността на нашата изповед. Що значи изповед? Покаяние! А истинно каещият се знае само едно да плаче и да иска милост. Рече ли да се оправдава, да хитрува, всичкото му покайно настроение ще се изпари. В тайнството Изповед покайното настроение е нещо много съществено! Всичко туй трябва да си припомним, защото има много християни, които се изповядат, все искат с нещо да оправдаят себе си. Макар и да казват греха си, все гледат да го омаловажат и омекотят, все търсят някакви смекчаващи вината обстоятелства, та да излязат по-невинни! Те трябва да знаят, че небесното съдилище не прилича на земното. Пред земния съдия подсъдимият гледа по-невинен да се представи, за да бъде оправдан. Пред Божия съд е обратното: който повече се самоукорява, повече се оправдава.

 

Та Иисус Христос нали затова ни вика при себе си, за да ни опрости всички волни и неволни грехове! Никоя религия не проповядва такъв любвеобилен към човеците Бог, както нашата!

 

Разказва се за блажени йероним, че той като живял в Палестина и се подвизавал във Витлеемската пещера, дето се е родил нашият Спасител, имал на Рождество Христово чудно видение. Явил му се Иисус Христос като Младенец и го запитал: “Йерониме, сега, когато всички ми подаряват по нещо, ти какво ще ми дадеш?” “Добродетелите и молитвите си!” отговорил блаж. йероним. “Това добре, но какво друго още?” “Сърцето си, душата си и цял себе си!” “И това приемам, но Аз искам още нещо от тебе!” “Но какво друго мога да Ти поднеса, Господи?” недоумявал подвижникът. “Дай ми греховете си!”

 

Блажени йероним съкрушено взел да плаче. Той попитал през сълзи: “И за какво са Ти, Господи, греховете ми?” “Аз искам да ги взема върху Себе Си!”

 

Чувате ли? “Дай ми греховете си!” Иисус Христос иска от нас нашите грехове! Да му ги дадем в светото тайнство Изповед и Той ще ни ги опрости!

 

4. Пред духовника не бива да укриваме абсолютно нищо съзнателно. Ако забравим неволно някой грях, трябва да го изповядаме следващия път. Но да укрием нещо, в което ясно ни изобличава съвестта ни, то значи да направим греха си двоен: двоен поради това, че веднъж сме го извършили и втори път сме го укрили!

 

Не крий греха в душата си! Той е смъртоносна болест. Той е язва, която ако не се оперира, може да те вкара в гроба. С прикриването на греховете правим най-голяма услуга на дявола, който ни кара да вършим беззакония, а след това да ги пазим в душата си като негови съкровища, които ще му служат като обвинителен материал срещу нас. Изповядай всичко, което петни съвестта ти! Колкото смет сам изнесеш от душата си, толкова ще бъде пометена от Божията благодат. Който греши, влиза в съюз с дявола. А който се изповядва, скъсва приятелството си с бесовете. Изповедта е предателство по отношение на дявола. Тя е единственото добродетелно издайничество.

 

Епископ Игнатий Брянчанинов прекрасно поучава: “Чрез изповядването на греховете се разваля дружбата с демоните. Ненавистта към греховете е признак на истинско покаяние и на решимост да води човек добродетелен живот. Ако ти си придобил навик да грешиш, по-често изповядвай греховете си и скоро ще се освободиш от греховния плен. Леко и радостно ще последваш Господа Иисуса Христа. На оногова, който постоянно предава своите другари, те му стават врагове, отдалечават се от него като от предател, който търси постоянно тяхната сигурна гибел, а който изповядва греховете си, от него те отстъпват, понеже греховете се основават и крепят върху гордостта на падналото естество и не търпят изобличение и позор”.

 

5. Не бива да си служим при изповед с общи фрази, които нищо не значат. Мнозина, особено измежду изповядващите се за първи път се учат какво да говорят пред духовника, когато отидат при него. Било поради стеснение, било поради неопитност, те приказват често пъти неуместни неща и си отиват от изповедта без полза.

 

Една християнка решила да се изповяда, но не знаела как да постъпи. Обърнала се за съвет към друга жена, и тая я научила: “Кажи: “Във всичко съм виновна!”, и готово.” А, то било много просто, си казала първата християнка и окуражена застанала пред Божия служител.

 

Когато свещеникът я запитал за греховете Б, тя спокойно рекла: “Отче, във всичко съм виновна!” и помислила, че е свършила изповедта си. “Ами коне крала ли си?” запитал я неочаквано той. “Как да съм крала коне?!” зачудила се тя. “Не ми е минавало през ума да върша такъв грях!” “А, значи ти не във всичко си виновна!” рекъл мъдро духовникът. “Има хора, които и коне крадат. А ти, оказва се, не си вършила този грях. Дай тогава да видим поотделно в какво си съгрешила!” тъй той я довел до истинска изповед.

 

6. Когато се изповядваме, трябва да казваме сбито и точно характера на всеки свой грях. Видяхме, че общите фрази не ползуват изповядващия се. Той трябва да предаде поотделно всяко свое съгрешение пред Бога. Разбира се, това не значи, че той трябва да започне да разказва дълги и подробни истории. Духовникът е обикновено твърде зает човек. През време на говеенето, особено пък преди Причастие, мнозина чакат при него реда си да се изповядат. Затова са нужни сбитост, точност и краткост. За да се постигне това, препоръчва се да се записват предварително на листче греховете и да се прочетат през време на изповедта. Не чакай свещеникът да ти задава въпроси! Много е по-голяма ползата, когато ти сам казваш греховете си. Ако изповедникът те спре и, за да си изясни твоето духовно състояние, ти зададе някой въпрос, длъжен си да отговориш точно, без заобикалки.

 

Някои хитруват на изповед, и смятайки, че могат да надхитрят и Бога, вместо накратко да определят характера на греха си, напр. “мразя съседа си”, от неуместно желание да не се изложат, започват да разказват дълги и излишни истории, как съседът им ги мразил, как им пакостил и т.н. или вместо да кажат: “Откраднах еди-какво си”, захващат да обясняват как е останала у тях някоя чужда вещ. Това не е изповед, а глупаво хитруване пред Бога.

 

7. На изповед не бива да разказваме чужди грехове, а само своите, като премълчаваме по възможност имената на лицата, които са ни подвели към грях, или които сме съблазнили да грешат с нас.

 

Мнозина не спазват това тъй естествено правило и изпадат в следната нелогичност: като идват да изповядват своите грехове, през цялото време разправят само за чуждите: “Тя, снаха ми, туй и туй направи! Мъжът ми е един невъзможен грубиянин!” или “Жена ми не ми се покорява, много лош характер има и е постоянно в кавга с мене и с домашните ми. Един мой приятел, на име тъй и тъй ти го познаваш, отче, много ме оскърби. А еди кой-си, отче, стори това и това!”

 

Туй не е изповед да обвиняваш другите, вместо себе си. То е по-скоро осъждане на другите. Които тъй постъпват, идват при духовника грешни, а си отиват още по-грешни!

 

8. Някои пък, като дойдат на изповед вместо да се самоизобличават, което е и естествено, и потребно, и полезно в изповедта, започват най-неочаквано да се хвалят: “Аз, отче, нито съм убил, нито съм откраднал! Нито съм пияница! Живея си най-порядъчно. Ползувам се с почитта на моите съседи и приятели. Е, като човек, може някога нещо да съм съгрешил, но сега вече нищо не помня! Съвестта ми е спокойна!”

 

Това ужасно самодоволство е по-голям грях и от ония грехове, които такъв човек се хвали, че не е извършил, защото е затънал в бездната на греха тъпата самодоволна гордост.

 

Много хора стигат до притъпяване на нравственото си чувство и до съзнанието, че не са грешни, поради дългото стоене далеч от Божията благодат, която се дава чрез тайнствата на Христовата Църква. За един такъв човек ми е разказвал ревностният Христов служител от с. Чепеларе, покойният протойерей Евстати Янков:

 

“Моят енорияш Бочо беше пияница. Той скъса с Църквата и киснеше все в кръчмата. Дълго време не дойде нито да се изповяда, нито да се причасти. Една вечер ме повика сестра му, която беше много благочестива християнка.

 

— Ела, отче, да изповядаш и причастиш Бочо. Той не е болен, но понеже знам, че няма да дойде при тебе, ела ти при него!

 

Отивам. Обяснявам му, колко хубаво е за него да се изповяда. А той само мълчи. Питам го, какво има на съвестта си. Мъчи ли го нещо?

 

- Нямам нищо. Съвестта ми е спокойна, – казва той.

 

- Ама, как така нямаш? Нима не си грешен човек!

 

- Нищо лошо не съм направил.

 

- А искаш ли да се причастиш?

 

- Защо не! Да се причастя, — равнодушно отговори той.

 

- Добре! Утре ще дойда у вас със св. Причастие.

 

Връщам се в къщи. А на душата ми нещо тежи, тежи!

 

Сестрата на Бочо го приготвила за св. Причастие — помогнала му да се измие, дала му чисти дрехи да се преоблече.

 

На другия ден аз нося Св. Дарове към Бочови. Но срещат ме познати и ми казват:

 

— Бочо тая нощ умря внезапно!

 

Аз цял изтръпнах от ужас. Види се, Бог не го допусна до св. Причастие, понеже той не искаше да се изповяда и смири пред Бога, като се признае за грешен”.

 

9. Когато се изповядваме, трябва да хвърляме вината не върху другите, а върху себе си.

 

В рая нашите прародители Адам и Ева съгрешиха: ядоха от дървото със забранените плодове. Бог ги повика да се изповядат, готов да им прости: “Адаме, де си? Ево, що си направила? О, ако бяха изповядали доблестно греха си! Да бяха признали вината си! Да не бяха прехвърляли отговорността всеки върху другия! Да беше казал Адам за себе си: “Боже, прости ми! Аз съм виновен!” И Ева да бе побързала да признае: “Не, Господи. Адам не е виновен, защото аз му дадох да яде от забранения плод!” Ако така бяха постъпили, нямаше да бъдат изгонени от рая.

 

Вместо това, какво направиха те? Когато Бог им заговори, те взеха да се оправдават и да хвърлят вината един върху друг. “Адаме, що си направил?” “Не аз, Господи, а жената — тя е виновна!” “Ево, какво стори?” “Не аз, Господи, змията, тя ме прелъсти”. И двамата скриха вината си. Затова бяха изгонени от рая.

 

Но не постъпват ли мнозина измежду нас като Адам и Ева?

 

Когато отидем на Изповед, духовникът пита: “Адаме, в какво състояние си? Ево, що си сторила?” Ние се самооправдаваме, крием греховете си, хвърляме вината върху други. Това не е изповед! Истинската изповед е доброволно себеизлагане пред изповедника, безстрашно себеобвинение, дълбоко съкрушение, нелицемерно съжаление за греховете и истинско желание за изправление с Божията помощ.

 

10. Венецът на истинското покаяние е твърдото намерение занапред да не грешим повече.

 

Има хора, които се изповядват, само за да могат да се причастят. Те се ръководят от мисълта, че приемането на Причастие без Изповед е тежко огрешаване на душата. Но в сърцето си не вземат решение да започнат нов живот. Те си мислят: ще греша до следващата изповед и пак ще се покая. Щом има изповед, не е толкова страшен грехът! А някои дори бързат да сторят желаните, но неизвършени грехове, докато не са се изповядали, та да могат да ги отчетат на предстоящата им изповед. Всичко това е гнусно и долно пред Господа! Изповедта не ползува оногова, който съзнателно върви по греховните прищевки на своята извратена воля и тъпче преднамерено Божиите заповеди. Такъв човек, който създава в себе си греховни навици, напразно се чуди, защо, като се изповядва, не може да се поправи! Той не може да се поправи, понеже сам не желае това.

 

Св. Василий Велики говори: “Не онзи изповядва своя грях, който казва: “Съгреших”, а после продължава да си стои в греха, но този, който според думите на псалома е намерил своя грях и го е възненавидял. Каква полза ще принесе на болния грижата на лекаря, когато страдащият от болестите здраво се държи за това, което е разрушително за живота? Също тъй, няма никаква полза от прощаването на неправдите на оня, който продължава да ги върши, и от отпускането на греха на разпътството няма полза онзи, който продължава да живее разпътно... Премъдрият Домостроител на нашия живот иска, щото онзи, който е живял в грехове и после е дал обет да почне нов живот, да тури край на миналото и след извършените грехове да положи начало, като обновен за нов живот чрез Покаянието”.

 

За да имаме истинска полза от Изповедта, трябва твърдо да решим занапред вече да не грешим. Истинското покаяние, според св.Отци, се състои тъкмо в това, да не повтаряш вече греха си! “Който с надеждата, че ще се покае, си позволява да съгрешава, съзнавайки греховността на стореното”, казва св. Исаак Сирин, той постъпва по отношение на Бога коварно. Него смъртта неочаквано поразява, и той не доживява до времето, което е предполагал да посвети на добродетелта”.

 

За да имаме истинска полза от изповедта, трябва твърдо да решим занапред вече да не грешим. Истинското покаяние, според св.Отци, се състои тъкмо в това да не повтаряш вече греха.

 

За да стане това с нас, трябва при изповедта си да желаем от все сърце да започнем занапред нов живот. Имаме ли това спасително желание, нека бъдем сигурни, че Бог непременно ще ни помогне.

 

 

След като добре сме се изповядали, ние трябва да изпълним наказанието, което ни е наложено: поклони, усилена молитва, пост, усърдно четене на словото Божие, даване милостиня, посещаване на болни, грижа за сираци и пр. Особено внимание трябва да обърнем на следните три случая:

 

1. Имаш ли вражда с някого, прости от сърце, за да ти прости и Бог (Мат.6:14-15). Иначе твоята изповед ще отиде напразно!

 

Темистокъл и Аристид, видни атински държавници, били в постоянна вражда помежду си. Но отечеството им ги определило да вършат една важна държавническа работа заедно. Как, обаче да оставят враждата? Тогава Аристид рекъл: “Искаш ли, Темистокле, да оставим враждата тук на границата? Ще отидем, ще свършим делото си, и ако искаш, когато се върнем, пак ще си подновим враждата!” тъй и направили. След като успешно свършили отечественото дело, върнали се и пак продължили да враждуват.

 

Не се ли случва тъй и с християните, когато са в неприятелски отношения? Изповядват се, причастяват се от една чаша, оставят враждата на прага на храма, но като излязат от църквата, пак подновяват враждата... Но това изповед ли е? По-голям грях вършат те, като се изповядват и причастяват, без да искат да се откажат от ненавистта си към своите лични неприятели. Затуй да прекратяваме враждите!

 

2. Други, които са признали на изповед, че са нарушили целомъдрието или семейната си чест, трябва завинаги да се откажат от лошия си път. Те не могат да обичат и греха, и Бога!

 

Един философ тръгнал веднъж да се разхожда с лодка по морето. Случила се силна буря, когато замалко щяла да преобърне лодката му. По чудо той се спасил. Върнал се у дома си, и понеже един от прозорците му гледал към морето, той веднага зазидал тоя прозорец, за да не гледа към морето и да не изпада в изкушението да пожелае пак да се разхожда с лодка из него!

 

О, християнино, колко пъти малко е оставало да загубиш и ти живота си и душата си в морето на безпътната любов! Избавил си се по чудо. Отбягвай вече причините! Не минавай вече по оня път! Не влизай вече в оная къща! Не гледай вече към оня прозорец! Затвори си очите, за да не влезе съблазънта в сърцето ти! Иначе ще загинеш!

 

3. Най-сетне, присвоил ли си чужда вещ, ограбил ли си някого, върни чуждото! Иначе няма прошка за тебе.

 

Ако ти хулиш името Божие, ако се отричаш от Православието, ако се гневиш, ако се гордееш, ако завиждаш или вършиш други тежки грехове, щом се покаеш, всичко ще ти се прости. Защо? Защото с всички други грехове ти оскърбяваш Бога, а Бог е направил за тия грехове, с които човеците го оскърбяват, духовника Свой пълномощник. Като Божий пълномощник свещеникът може да ти прости греховете против Бога, щом се каеш.

 

Но ако ти държиш чуждо нещо и го изповядаш, но не го върнеш, свещеникът няма право да ти прости. Ако ти държиш в ръцете си имота на сиромаха, как ще ти прости духовникът този твой грях? Сиромахът не е поставил духовника за свой заместник и не му е давал власт от негово име да ти прости ограбеното имущество.

 

Но ти ще кажеш: аз давам милостиня на монастирите и на бедните! Мълчи! Никой закон, ни Божий, ни човешки, не позволява, щото някой даром да дава на някого чужди вещи. Следователно, за да получиш прошка от Бога, върни чуждото!...

 

И тъй, видяхме, кои са правилата на спасителната изповед: първо, преди да отидем при духовника, трябва да изпитаме добре съвестта си; второ, когато сме при духовника, трябва да се изповядваме искрено, съкрушено, без срам и извинения; трето, когато си тръгнем от духовника, трябва да изпълним епитимиите си, да прекратим враждата, да се откажем от нечистия си живот и да върнем чуждото.

 

Който чрез изповедта не поправя поведението си, той не се изповядва, а празнослови, по думите на св. Василий Велики.