Какво е Коледа?„Как какво? – ще се учудят повечето хора. – Коледа е Рождество Христово. Нали сега постим за Коледа. Да, сега е Коледният пост.”

 

Така мислят повечето от днешните православни християни, които не са съвсем наясно какво е „Коледа”.И какво все пак е Коледа? Човек,личност, празник, обичай? Много хора мислят, че е заместител на измисления персонаж от приказките – Дядо Мраз, и дори казват: „Дядо Коледа”.

 

Всъщност Коледа е наименованието на древно езическо божество на славяните, с други думи – идол. Според славянското поучение „За идолите на Владимир”, Коледа е бил бог на празненствата. „Шестият (идол) е Коледа, чийто прескверен празник беше на 24-ти декември” (Густинска летопис). Този идол ознаменувал завъртането на годишния кръг след зимното слънцестоене, идването на светлината и увеличаването на деня.1 Честванията на Коледа (коледуването) продължавали в различните места от 21-24 декември до 2-5 януари. Те се състояли в обхождане на домовете и пеене на „колядки” (коледни песни), в които се прославяли стопаните на дома и се съдържали пожелания за богат урожай,изобилие, магически заклинания и се изпросвали подаръци.

 

Самите „коледари” се маскирали като коне, кози, крави, мечки и други животни, символизиращи плодородие. Коледните песни в по-древните си варианти представляват повтарящи се припеви с вмъкнати думи от изречение без съществен смисъл, а след заимстване на елементи от християнството са понякога богохулни и кощунствени по съдържание. Например песента „Замъчи се Божа Майка” (дори и самото заглавие е неправилно и еретично, защото Божията Майка е родила безболезнено) има следния кощунствен текст: 

 

„Замъчи се Божа Майка, Коладе ле („Коладе ле” се повтаря след всеки стих),/ от Игнажден до Коледа, Коладе ле,/ да си роди Сина Божи,/ Сина Божи, Исуса Христа./ Родила Го, изгубила Го./Тръгнала е да Го търси./ Срещнала е тумба момци,/ тумба момци,коледари,/ срещнала ги, питала ги:/ – Ой ви вази, тумба момци,/като ходите коледари,/ видяхте ли моя Сина – Исуса Христа?/Коледари отговарят:/ – Да Го видим, не Го знаем4/ твоя Сина Исуса Христа./ Отговаря Божа Майка:/ – Моят Син е най-личен,/на чело Му ясно слънце,/ на глава Му дребни звезди,/ на гърди Му ясен месец./ Коледари отговарят:/ – Видяхме Го в Цариграда,/в Цариграда при ковача./ При ковача кон ковеше,/ кон ковеше,кон яздеше,/ кон яздеше, сабя въртеше.”

 

Пълното неразбиране на християнството тук е смесено с груб фолклорен сюжет, при което се получава едно просташко и скверно „произведение на изкуството”.А ето какво казва св. Димитрий Ростовски за „Коледа”: „Шестият идол е Коледа – бог на празненствата. В негова чест правят голям празник в 24-я ден на месец декември. И макар руският народ да се е просветил със Светото Кръщение и да е изкоренил идолите, но едно-друго от паметта на този бяс Коледа не престават да възобновяват и досега. Като започват от самото Рождество Христово, те всекидневно се събират на богомерзки играения, пеят песни, и в тях, макар да споменават за Рождество Христово, но при това беззаконно добавят и „коледа” – древното дяволско изкушение,повтаряйки го многократно.Освен другото, на тези свои законопротивни сборища... закриват лицата си и цялото си човешко тяло, създадено по Божий образ и подобие, с някакви маски или плашила, направени с дяволски образ, плашейки или развличайки хората,като обиждат своя Творец и Създател, сякаш не са доволни или пренебрегват творението на Неговите Ръце; такива неща християнинът напълно би трябвало да избягва, и да бъде доволен от този образ, който му е предоставил Господ. И други богомерзки неща измислят, за които не подобава и да се пише”. Какво да кажем? У нас не е по-различно. Грубо езичество и нищо християнско. Смесването на понятията „Рождество Христово” и „Коледа” очевидно е опит за съвместяване на останалата от древност езическа традиция с християнските празници. 

 

Заедно с това, към църковните Рождественски тържества се прибавя и езическата традиция на „коледуването”.Всичко това е направено с цел християните да приемат и езическия фолклор като нещо християнско. Каква радост за враговете на човешкото спасение и техния началник – дявола! Да гледат как „вярващите” полухристияни обикалят с дряновите пръчки и пеят езически коледни песни.Някои може да възразят, че няма нищо лошо в „коледуването”, че така коледарите прославят родилия се Христос.Нали тук-там в езическите коледни песни кощунствено Го споменават наред с постоянно повтаряното име на идола Коледа? На такива ще отговорим: Христос е основал Своята Църква на земята. Тя е тази, която Го прославя със свещените Рождественски богослужебни песнопения. А не „коледарите”! Те със своите кощунствени езически песни Го хулят!Затова православните християни не бива да участват в подобни езически празненства. Не бива да се смесва светото

със скверното! Ако „коледарите” действително искат да прославят родилия се Христос, нека престанат да повтарят името на идола Коледа, нека влязат в Божия храм и да пеят прекрасните църковни песнопения, дълбоки по съдържание и възвишени по дух!Ние не постим „Коледен пост”, а Рождественски. Постим не „за Коледа”, а за Христос. Понеже сме християни, а не езичници.

 

Сурвакане. 

 

Този обичай е пряко свързан с „Коледа” и Нова година, затова е добре да се види неговата истинска същност. В близкото минало по селата имаше много деца - сурвакари и коледари, а в наши дни и в някои градове се правят опити за възобновяване на този обичай. Повечето хора искрено смятат, че няма нищо лошо в сурвакането,което в техните представи бива свързано най-вече с радостни благословения и пожелания за плодородие, здраве, щастие и

късмет през Новата година, както и с раздаване на подаръци на сурвакарите.Но откъде всъщност произхожда този обичай? Какво е духовното му значение? Ще започнем с кратки разяснения за някои вярвания на древните българи и ще стигнем до произхода на думата „сурва”.

 

Пишейки за вярата и обичаите на древните българи, блаж.Теофилакт Охридски (1050-1125) споменава, че поради скитското суеверие те почитали слънцето, луната и звездите,като принасяли в жертва и кучета. За това, че някои от българите са почитали слънцето и луната като божества се вижда и от описанието на разговора между хан Омуртаг (управлявал между 814-831) и гърка Кинамон. Бащата на Омуртаг, хан Крум (802-814) е бил усърден езичник и идолопоклонник, което може да се разбере от факта, че през 809 г. разрушил до основи древния християнски храм „Света София” и осъдил на посичане с меч около 6 000 християни,както военни, така и мирски лица.Свети Теодор Студит (†826) съобщава в едно кратко свое поучение1, че хан Омуртаг издал указ, според който всички християни трябвало през Великия пост да ядат месо,ако искали да останат живи. След като 14 семейства дръзновено изповядали християнската вяра, всички те били обезглавени и се преставили в Господа. В древните църковни пролози се споменават имената на двама жестоки воеводи на Омуртаг – Дицент и Цока, които безмилостно преследвали и убивали християните, между които особено се откроили с ревността си Одринският митрополит Мануил (посечен на две и хвърлен на зверовете), Никейският епископ Леонтий, Дебелтският еп. Георги, клириците Гавриил и Сионий, воеводата Йоан и др.

 

В жизнеописанието на първия български мъченик княз Боян-Енравота (най-големия син на Омуртаг) се споменава за разговора между него и брат му Маломир (831-836), който също е бил ревностен езичник и идолопоклонник. На опитите на Маломир да накара брат си да се отрече от „чуждия Бог”,княз Боян твърдо отговаря: „Аз се гнуся от езическите идоли и почитам Христа, истинския Бог, и никой не може да ме отлъчи от моята любов към Христа”. След тези думи Маломир произнася смъртна присъда за брат си, който малко преди смъртта си изрича следните пророчески думи: „Тази вяра, заради която сега аз умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно вие се надявате да я потъпчете чрез моята смърт. Кръстът ще бъде издигнат навсякъде, храмове на истинския Бог ще бъдат въздигнати, и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог. 

 

А идолите и техните скверни капища ще бъдат разрушени така, сякаш не са и съществували...”. След това Христовият мъченик преклонил глава и приел мъченически венец (около 833 г.).В много източници се говори за идолопоклонничество при древните българи и за това, че те са отдавали божествени почести на слънцето, но не се споменава как точно е било наричано то. Въпреки това можем да се опитаме да разберем това, ползвайки други извори.Херодот пише, че скитите наричали бога на слънцето с името Гетосур. Скитското название „Гетосур” е сродно на тракийските Сурегет, Сургаст, Суротер, Сура. Те пък са древните варианти на нашата българска дума зора (утринно слънце), имаща диалектна форма зура. Сурва, зора, зарево,зура са различни думи за слънцето, възникнали в различни епохи. Името „сурва” е останало непроменено, защото дълго време е било считано за свещено. Когато благославят, волно или неволно сурвакарите споменават едно от имената на най-древните и почитани езически божества по нашите земи – слънцето. По косвен начин за същото споменава и богоборкататеософка Елена Блаватска през 1879 г., когато в една своя статия тя описва някои тогавашни обичаи на българите, които поразително приличат на днешните практики при сурвакарите. Разбира се, в разказа  се срещат големи неточности и откровени лъжи. Те се дължат на прекомерното желание на авторката да изкара тогавашните българи пълни езичници,каквито те съвсем не са били (надяваме се, и сега все още не са). 

 

Но нека видим какво пише Блаватска: „…А християните-българи, както ще покажем по-долу,дори напълно са запазили култа към слънцето. Преди повече от хиляда години този народ, за който преди последната Руско-турска война знаеха малцина, е бил покръстен в християнството. И въпреки това те си остават същите езичници, както и по-рано (това е един от многото случаи, когато хулите и лъжите на Блаватска преминават всякакви граници – бел.а.).Ето например как те празнуват Рождество и Нова Година.И до днес те наричат този празник Сурваки, тъй като той съвпада с празника в чест на древния славянски бог Сурва. В славянската митология това божество – Сурва – очевидно е идентично на арийското Суря – Слънцето – бога на топлината, плодородието и изобилието. Корените на този празник отиват далеч в дълбините на вековете, тъй като много преди християнството българите са се покланяли на Сурва и са посвещавали празника на Новата Година на този бог, молейки го да благослови нивите им и да изпрати на тях самите щастие и процъфтяване. 

 

Този обичай е запазен в цялата му езическа сила и днес. И макар че във всяка една местност си има своите особености, обредите и ритуалите като цяло са едни и същи.В навечерието на Новата година българите не работят и са задължени да постят (тук очевидно Блаватска не е доразбрала,че в случая става въпрос за Рождественския пост, който по стар стил продължава до 7 януари – бел.а.). Младите моми приготвят голям сладкиш – платий (всъщност това е баницата с късмети – бел.а.) – в който слагат корени (т.е. малки части от клончета) с различна форма с млади кълнове. Един от корените те наричат къща, друг – градина, други – воденица,лозе, кон, кокошка, котка и така нататък, в съответствие с това, каква поземлена собственост и какви земни богатства притежава семейството. В този символ на рога на изобилието са представени дори такива ценности като украшения и кесии с пари. Освен това в сладкиша поставят старинна сребърна монета, наречена бабка, която се превързва с червена нишка така, че да се получи кръст. Тази монета се смята за знак на късмета и щастието.След залез слънце... цялото семейство се събира около голяма кръгла маса, която се нарича паралия; върху нея се поставя описаният по-горе сладкиш, сушени плодове, царевица, тънка восъчна свещ и накрая голяма кадилница с благовония. Главата на семейството, обикновено най-възрастният от неговите членове – дядото или бащата – с особено благоговение взема в едната си ръка кадилницата, а в другата свещта и обикаля къщата, окадявайки всичките четири ъгъла,като започва и завършва откъм източната страна; при това той произнася различни обръщения към Бога, завършвайки с християнското „Отче наш, иже еси на небесех...”, адресирани към Сурва (въобще не е ясно, откъде Блаватска е решила, че българите през 80-те години на XIX век така осъзнато и решително се обръщали именно към бог „Сурва”; подобни груби манипулации на истината продължават до края на цитирания текст – бел. а.). След това свещта се скрива и се пази през цялата година, до следващия празник. Смята се, че тя притежава чудотворни лечебни свойства и се пали само когато някой от семейството е болен, като се смята, че това ще излекува

болния.След този обред най-възрастният взема нож и разрязва сладкиша на парчета, според броя на членовете на семейството. Получавайки своето парче, всеки бърза да го разгледа.Най-щастлив през предстоящата година ще е този, у когото в сладкиша се окаже старинната монета с кръста от червен конец; той е смятан за избраник на Сурва и всички завиждат на щастливеца. Следващи по важност са символите на къщата,лозето и останалите; в съответствие с намереното човек узнава своя хороскоп за предстоящата година... В това време в пещта слагат голяма цепеница, символизираща пламтящ олтар, и запалват огън. Това дърво гори в чест на Сурва и представлява оракул за цялото семейство. Ако то гори през цялата нощ и не угасне – това е добър знак; в противен случай се очаква смъртта на някой от членовете на семейството и празникът завършва със силен плач.През тази нощ не спят нито момите, нито момците. В полунощ започват предсказания, чудеса и разнообразни обреди,в които горящата цепеница изпълнява ролята на оракул. Млада пъпка, хвърлена в огъна и гръмко пукнала се, означава бърза и щастлива сватба – и обратно. Късно през нощта младите двойки излизат от домовете си и отиват на гости на познати, минавайки от къща на къща, разменяйки си поздрави и въздавайки благодарност към божеството. Тези двойки се наричат сурвакари; всички момци носят големи клони, украсени с червени ленти, старинни монети и изображение на Сурва;по пътя те пеят в хор песен, толкова своеобразна, колкото и необикновена. Ето думите, с които се обръщат към стопаните на всеки дом:

 

Сурва, Сурва, Господине,

Прати ни щастлива Нова година,

здраве и късмет на този дом,

успех и благословение до следващата година.

Да имате добра реколта и пълни класове,

да имате злато и коприна, грозде и плодове,

да имате пълни бурета с вино и сити стомаси.

Бъдете благословени от Бога – вие и вашият дом...

Неговото благословение да е върху всички ви.

Амин! Амин! Амин!

 

Пеещите сурвакари, получили във всеки дом възнаграждение за добрите пожелания, на разсъмване се разотиват по домовете си... Ето така символите на езотеричния култ към Кръста и Огъня на древната Аряварта вървят ръка за ръка в християнска България.” (списание „Theosophist”, ноември 1879).Приведохме този текст не защото се отличава с особена точност или богословска дълбочина, а защото това е вид исторически документ отпреди 130 години и считаме, че излагайки по-голям брой допълващи се свидетелства от различни източници, по-добре ще си изясним какъв е най- вероятният езически първоизточник на сурвакането, както и произходът нa думата „сурва”.Вече споменахме, че и в наши дни около новогодишните празници повечето хора добродушно изслушват „сурвакарската благословия” на съседското дете и после му дават малко пари или сладкиши. Дори и това, както виждаме, не трябва да бъде считано за безобиден ритуал. Но когато такива мероприятия, възраждащи езичеството, се организират официално,с помощта на обществени организации, това вече наистина е достойно за горчив плач!Един такъв случай е фестивалът на маскарадните игри „Сурва” в гр. Перник, който се организира от Община Перник от 1966 година. Със съдействието на Нов български университет и на Института за фолклор при БАН (Българска академия на науките), в рамките на фестивала се провежда научна конференция, посветена на маската и маскирането. В нея участват изтъкнати български фолклористи, етнолози,антрополози, представители на различни университети и институти, които стават и главните проводници на подобни суеверия и вредни тенденции за възраждане на неоезичество и нехристиянски ритуали, пагубни за душите на хората. 

 

Защо считаме, че става дума за съзнателни действия на организаторите? Защото в повечето случаи те са наясно за какво става въпрос. Ето например какво е казано за понятието „сурвакане” в централната библиотека на Българската Академия на Науките – първата българска научна библиотека.„Сурвакарската благословия... представлява вербална магия, чието действие подсилва осигуряването на здраве и изобилие във всичко”. В духовния живот няма случайни неща и всякакви подобни „мероприятия” оказват пагубно влияние, не само върху организаторите, чрез които идва съблазънта, но и върху участниците, зрителите, и върху цялото общество. После се чудим, защо нещата не вървят. Ако хората действително искат да имат Божието благословение, трябва колкото се може по-скоро да се прекратят подобни нехристиянски прояви, а всички, които са участвали в тях (било като организатори или зрители) следва искрено да се разкаят.Затова нека бъдем внимателни, когато ни предлагат да възобновяваме „весели” обичаи, далече от Христовата Църква. Нека да търсим Божествената благодат, която ни освещава, а не отново и отново да се връщаме към добре замаскирани езически ритуали.За нечетния брой ястия на Бъдни вечер. Много хора се събират на Бъдни вечер около празнична трапеза, на която са сервирани нечетен брой постни ястия. В повечето случаи „вярващите” въобще или почти никак не са постили през Рождественския пост, но незнайно защо считат, че тази едничка постна вечеря, с „традиционните” нечетен брой ястия, има изключително духовно значение и ще е „голям грях да не спазят традицията”. 

 

Що се пък отнася до същността на предстоящия празник, а именно раждането в плът на Божия Син и Спасител на света – Христос, това е последното нещо, което е обект на разговор за веселите сътрапезници.Такова поведение обаче изцяло противоречи на това, което Бог изисква от Своите чеда, особено по време на пост. „Синко,дай си Мен сърцето” (Притч. 23:26), ни говори Бог от страниците на Свещеното Писание. Една-единствена постна вечеря никак не освещава тези християни, които не само не са се опитали да постят през останалото време на поста, но не са имали дори и малко желание да подготвят сърцата си за идващия празник на Господ Иисус Христос, Спасителя на човеците, чрез искрено покаяние и молитва. Като че ли такива хора възлагат по голяма надежда на нечетния брой ястия (1, 3, 5, 7, 9 – кое ли ще да е „най-святото” число? И откъде точно са научили, че трябва ястията да са нечетен брой?), отколкото на спазването на Божиите заповеди. Това, разбира се, е напълно обяснимо поведение за съвременния духовно ленив човек, който предпочита една-едничка вечер да „попости”, отколкото цял живот да приготвя и очиства сърцето си за Господа.Наистина, механичните ритуали силно привличат повърхностния човек, който не желае да се промени или пък въобще не вярва в духовното преображение, което Божията благодат

извършва в душата на всеки истински християнин.

 

Автори

йеромонах Висарион (Зографски),

йеромонах Йоан (Филипов)