Смирението е добродетел, която заставя човека, съзнаващ духовната си нищета, да подчини своята воля на Божията и да се стреми в живота си към осъществяване на евангелските заповеди; или пък смирението е такова разположение на духа на християнина, при което последният, като съзнава, че няма нищо свое, а всичко дължи на Бога, отхвърля от себе си всяка мисъл за превъзходство и надмощие над другите и отнася всяко свое добро желание и съвършенство към Бога, който произвежда в него и желание и действие по свое благоволение. 

 

1) Смирен е този, който съзнава своите слабости, който не мисли високо за себе си. Смирен е този, който се счита за грешник - не сторил нищо добро пред Бога. Смирен е този човек, който е съкрушил своето сърце, който е чужд на всяка надменност, който пред никого не се гордее. Смиреният не се превъзнася над другите даже когато съзнава, че притежава много добродетели. Смирението се проявява в мълчание - отбягване да се изтъкват своите достойнства с постоянно говорене за себе си. То се проявява още в покорност, неупорстване да налага своето мнение, разбирания и желания над другите, отбягване на спор и лъжа. Смиреният помни смъртта и затуй не се превъзнася. Понася безропотно обиди. Отбягва осъждането. Проявява усърдие към труда и ненавижда леността.

 

Истинското смирение не е да подценява човек себе си и да отрича своите способности, а да съзнава достойнствата си, да се старае да бъде в полза на другите без да се гордее и да мисли, че превъзхожда някого с нещо. Истинското смирение е да не забравя човек, че нищо не дължи на себе си, а да помни, че всичко му е дадено от Бога.

В живота често се говори за смирение. Мнозина казват за себе си, че са смирени, скромни, но ако се заговори нещо против тях веднага възнегодуват и са готови да отвърнат с обиди. А истински смиленият не само, че се счита за по-долу от другите, но и не намалява любовта си към другите, когато те самите го считат за лош. Истински смиреният не се гневи против другите и не се срамува от унижение.

Смирението не е еднакво при всички - у едни то е по-силно, а у други по-слабо. Затуй може да се набележат степени на смирение.

Първа степен на смирението е, когато човек отбягва почести и похвали, с които се изтъкват неговите достойнства. Такъв човек не се превъзнася, защото знае, че всичко добро дължи на Бога.

Втора степен на смирение има, когато човек настрои вътрешно себе си тъй, че да не се бои ни от презиране, ни от унижение и насмешки заради името Христово, и когато счита другите за повече издигнати във всяко отношение от себе си.

Трета степен на смирение - има когато човек се радва в унижението и даже го търси заради любовта си към Христа. Такова смирение са имали св. апостоли след като били съдени в синедриона, излезли радостни затова, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господа Иисуса. 

 

2) Смирението въобще, прави човека чувствителен, внимателен и благодарен към тия, които проявяват добро към него. Смирението прави човека да помни съветите и наставленията на другите. То е отслужливо, отстъпчиво. Завист не знае. За злоба не мисли. Смирението е добродетел ценна навсякъде.

Смирението еднакво заслужава похвала, както в бедните колиби - тъй и в богатите дворци. То е необходимо и в мисъл, и в думи, и в поглед, и в глас, и в походка, и в движения, и в облекло, и в дома, и на улицата, лично за себе си и пред обществото. С него човек всякога и навсякъде ще бъде спокоен, приятен и духовно възрадван. Бог ще му дава душевен мир, защото Той си спомня за смирените и Неговата милост ги вечно закриля. 

Смирението е добродетел, която дава цена и на другите добродетели. Без смирение добродетелите не са добродетели, а лъжа, притворство, лицемерие, нагаждане и измама. Да работи човек усърдно, да бъде послушен, вежлив, учтив, внимателен, това е добро нещо, но ако не е придружено със смирение ще бъде лицемерна проява.

Да помага на другите, да е милостив, състрадателен и отстъпчив е добро нещо, но ако го върши за похвала, не е приятно и на Бога. Да се вслушва в полезни съвети, наставления, напомняния, изобличения и укор - това е добро, но само ако става със смирение. Добрите дела, молитвата, поста имат цена, но само ако са израз на смирение. Ако човек постъпва с убеждение, че е длъжен, че трябва да изпълни волята на Бога, че това е потребност на сърцето, тогава добрите дела ще имат цена и ще му носят духовна радост. Смирението обогатява човека с добродетели и го прави приятен на всички. Нещата стават видими при слънчевата светлина - добродетелите пък проличават при светлината на смирението. По смирението се познава степента на искреност в постъпките. Затуй един св. отец казва: „Една е само добродетелта - смирението, на която бесовете не могат да подражават”. 2) Смирението изгонва раздразнителността и гнева из сърцето на човека и го прави да живее в мир. Смирението е път на святост, път на съвършенство, стълба към небето, врата небесна; смирението е добродетел, която сдружава човека с ангелите.

Смирението не е унижение. Унижението е порок, който се изразява в ласкателство, лицемерие, лукавство и скрита завист. Унижението търси само лична изгода и за нея потъпква своето човешко достойнство. А смирението е безкористно - произтича от съзнание за своите слабости и грехове.

Смирението не е отстъпчивост без мярка, безусловно непротивене на злото и не зачитане достойнството си като човек; в противен случай, то не ще бъде смирение, а мекошавост, безволевост, нагаждане, лицемерие и раболепие. Лев Толстой, който своеобразно тълкува някой места от проповедта на планината на Иисуса Христа, стараейки се да ги нагоди към своите разбирания, казва, че думите на Христа: „да не се противите на злото”з) трябва да се разбират безусловно. Разбирането на Толстой за отстъпчивост, негневливост и непротивене на злото не е израз на християнска любов и смирение и няма никаква нравствена стойност. То се основава на пантеистическото му разбиране идеята за Бога. Според Толстой - Бог по същество е любов и желае доброто на всичко съществуващо и Неговата същност се проявява в света и човека... Като слива Бог с човека Толстой прави човека божество; затуй по неговото учение излиза, че нашите отношения към хората са в същото време и отношения към Бога. Върху тоя извод се основава и разбирането на Толстой за непротивене на злото. Това, обаче е неправилно; израз е на дръзко, горделиво и егоистично схващане, че човек е проява на Бога - божество. Освен това, то съдържа и вътрешно противоречие - злото се причинява само чрез хората, а щом те - хората, са проявление на Бога - божества, не би трябвало да проявяват зло.

Ако беше вярно, че човек е проявление на Бога, то не трябвало да има зли прояви у него. Не би трябвало да се издига и глас за непротивене на злото, защото такова не щеше да съществува. Имат ли в себе си божествена същност - любовта, то без всяко внушение хората щяха да бъдат добри в отношенията си едни към други. А всеки може да се увери от наблюдения върху себе си, че човек не е проява само на добро. Човек по природа е слаб, склонен към греха и често повече податлив на злото, отколкото на доброто. Тази мисъл добре разкрива апостол Павел: „Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене”.

 

1) Ако човек беше проява на божествена същност - божествена любов, щеше да проявява само добро - делата му щяха да бъдат израз само на любов. Разбирането на Л. Толстой е пагубно, както за отделния човек, тъй и за живота в обществото, защото то отрича властта като ограничение на ширещото се зло. Несъстоятелно е, както е несъстоятелно пантиестическото разбиране идеята за Бога, според която Бог не съществува лично, а се проявява в природата и човека безлично. Свойствата на Бога са самобитност, лично съществуване, неизменност, вечност, съвършенство, а природата и човекът не могат да имат такива качества.

Християнското смирение, отстъпчивост, кротост и повиновение произтича от спасителното съзнание за своята греховност и недостойнство пред Бога. Християнинът се смирява и търпи изобличения със съзнание, че ги заслужава. Обаче, ако те са отправени незаслужено, той не може да не ги отхвърли и да защити своята невинност. Да не се противиш на злото, не значи да го оставиш свободно да се шири, но да го победиш с кротост, с търпение, с отстъпчивост, с любов, с отвръщане на зло с добро - да го победиш, със смирение и да успееш да подтикнеш злите хора към добри отношения - да станат и те добри.

Според разбирането за безусловно непротивене на злото би трябвало човек да не се противи на злите хора дори и тогава, когато и самия него склоняват да върши зло. Например, принуждават някого да краде и той понеже не иска да се противи на злото почва да краде - оставя злото да го завладее. Да не се противиш на злото не значи да оставиш злото да те завладее, или пък да оставиш истината да се погази и лъжата да тържествува - трябва да се стараеш истината да бъде в светлина. Разбирането на Толстой за безусловно непротивене на злото се отрича, както с общия дух на проповедта на планината, тъй и от примера на Самият Христа Иисуса. Христос се е противил на злото и на злите хора. Сплел камшик от върви и изгонил търговците из двора на храма. И учениците му като видели това си спомнили, както забелязва св. евангелист Йоан, думите на псалмопевеца: „ревността за Твоя дом Ме изяде” 

 

2) Христос се възпротивил и на слугата на първосвещеника, упреквайки го, че несправедливо Го ударил: „ако говорих зле, докажи злото; ако ли - добре, защо Ме биеш”

 

3) , казал Христос и ако не беше се възпротивил оня можеше да помисли, че е постъпил справедливо и може би, щеше да прояви злото още повече в себе си. Нали Христос казва: „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно”

 

4) - с други думи - „блажени са тия, които се противят на злото и се борят за тържеството на правдата”. От примера на Иисуса Христа, Който е бил образец на кротост и смирение, се вижда, че противенето на злото, в зависимост от условията, понякога е не само допустимо, но е и добро дело.

Злите хора в своите проявления са различни и често изменчиви в своя характер, затуй и в практическото приложение на заповедта за непротивене на злото - човек трябва да се съобразява с хората, които проявяват злото, а също така и с обстоятелствата, при които се проявява то. Затуй св. апостол Иуда казва: „към едни бивайте милостиви с разсъждение, а други със страх спасявайте ...”i) „Гневете се, но не грешете” 

 

5) , казва св. апостол Павел. С други думи - „Гневете се - със смелост откривайте истината, ревнувайте за нейното тържество, но не изопачавайте фактите, не обиждайте другите - не съгрешавайте. Не се гневете напразно; а вашият гняв да бъде израз на благородно желание да защитите правдата”. Такъв гняв, такова противене на злите хора могат да указват само истински смирените.

------------------------------------------

йеромонах Иларион

СМИРЕНИЕ И ГОРДОСТЬ

В. ТЪРНОВО 1944 г.