Опитът на Църквата се основава върху Божието Откровение, което пророците са записали в Стария Завет, а светите апостоли — в Новия Завет, и което светите отци са потвърдили в своите писания. Съгласието във вярата между пророците, апостолите и отците винаги е било смятано за необходима изходна точка и мерило за истинността на живота на Църквата. Затова и решенията на Вселенските събори са завършвали с познатото изречение: ,/Това е вярата на апостолите, това е вярата на отците, това е вярата на православните, тази вяра е запазила вселената”.

 

Апостолите са поставили темела, чийто краеъгълен Камък е Сам Господ Иисус Христос. Върху този темел учението на Господа е било потвърждавано от апостолските ученици, а след тях — и от светите отци. В ранния период на Църквата непосредствено след времето на апостолите активна дейност са развили апологетите, които чрез своите апологии (= защйти) са се стремели посредством диалог да приближат образованите елински философи до християнската вяра. Най-познатите представители на Църквата през този период са св. Иустин Философ и св. Теофил Антиохийски. След апологетския настъпва периодът на великите свети отци: Ириней Лионски, Атанасий Велики, Кирил Александрийски, Григорий Богослов, Василий Велики, Йоан Златоуст и др. Техните богословски съчинения са били необходима изходна точка и пътепоказател за всички по-късни свети отци, които, сблъсквайки се с проблемите на времето си, са се стремели да развият своите мисли (като напр. св. Максим Изповедник) или да изложат основните си идеи в един текст, като св. Йоан Дамаскин, който е автор на първата Догматика.

 

Следването на светите отци се вижда ясно особено в решенията на Вселенските събори. Така в началото на Халкидонския орос и на решението на Седмия вселенски събор стоят думите: „Като следваме светите отци, т. е. като следваме богодаденото учение на нашите свети отци и Преданието на католичната (съборната) Църква”. С тези думи отците от споменатите Велики събори потвърждават, че следват духа па светоотеческото учение преди тях и че продължават непрекъснатото свидетелство на божествената истина.

 

Апостолското наследство на Църквата

 

Тъй като Църквата е основана върху проповедта на апостолите и учението (догматите) на светите отци, тя е апостолска, но също така и светоотеческа. Светите отци в своите тълкувания изхождат от апостолската проповед и с това потвърждават апостолския характер на Свещеното Предание. В основата на тяхното учение е същата онази проста и дълбока проповед, с която апостолите са „уловили” цялата вселена. Светите отци са изложили апостолското учение в съгласие с нуждите и изискванията на времето, в което са живели, под формата на проповеди, насочени към онези, които са били извън Църквата, или под формата на догмати, които са предназначени преди всичко за вярващите в Църквата61. Те са били не само преносители на едно древно учение, но преди всичко са били свидетели на единствената права и истинска вяра.

 

Приемството на светите отци от апостолите се отразява и в начина на предаване на християнската истина. По думите на св. Григорий Богослов светите отци са излагали божественото учение пред своите слушатели „по рибарски”, а не по аристотеловски — философски. Тяхното богословие е имало винаги за цел предаването на живия опит на вярата в Църквата, а не празни и безжизнени фрази.

 

Светоотеческото наследство — израз на съборността

 

Големият принос на светите отци на Църквата е в това, че със своето учение те са изразили съборното съзнание на Църквата, в противоположност на еретическото, нецърковно и не-съборно мислене. Както вече споменахме, повечето свети отци са писали своите боговдъхновени писания против погрешното учение на еретиците, които са предизвиквали раздори в Църквата и са анатемосвани от съборите. Анатемата предполага прекратяване на общението, или по-точно прекратяване на евхаристийното общение. Това общение се осъществява чрез присъствието и действието на Светия Дух, Който единствено прави божествената истина достъпна за вярващите в нея.

 

Тези, които са недостатъчно запознати с развитието на богословската мисъл, смятат, че времето на светите отци принадлежи на миналото и че тяхната дейност е ограничена до първите осем века, до т. нар. „Златен век” от историята на Църквата. Това становище води до заключението, че Църквата е в упадък и че е далеч от автентичното свидетелство на вярата. Преданието на светите отци обаче никога не се е прекъсвало. Имало е велики свети отци, които са живели и след Седмия вселенски събор, напр. св. Симеон Нови Богослов от XI в., св. Григорий Палама от XIV в. и много други. Ограничаването живота на Църквата в първите осем века, т. е. до времето на седемте Вселенски събора, противоречи на нейния дух и на Свещеното Предание. Църквата днес не е само „наследство на Църквата на светите отци, а е в истински и пълен смисъл Църква на светите отци”.

 

Следването на светите отци

 

Следването на светите отци се проявява както в молитвата и богослужението, така и в богословието. Но докато в молитвата и богослужението то е постоянно, то в богословски план в по-новата история се стигнало до отстъпване от светоотеческото учение под отрицателното влияние на западното богословие. До такова влияние се е стигнало, когато представителите на Православната църква са се намесвали, без да е било необходимо, в богословските спорове между римокаголици и протестанти и погрешно са заставали на страната на едните или на другите. Такъв е случаят с изповеданието на вярата на Петър Могила, който възприел римокатолически възгледи, както и с изповеданието на вярата на Кирил Лукарис, който застъпвал протестантски, калвинистки позиции. В този аспект има голяма доза истина в ироничните, злонамерени думи на униатския епископ Ипатий Поцей, който е писал на патриарх Мелетий Пигас, че „Калвин е заменил Атанасий в Александрия, че Лутер се е възцарил в Константинопол, а Цвингли — в Йерусалим”. Без съмнение в отношението си към западната богословска мисъл православното богословие е направило двояка грешка: а) по отношение на метода, тъй като е възприет методът на конфесионалното богословие и  по отношение на позициите, тъй като са използвани аргументи, чужди на Преданието и на живия опит на Православната църква.

 

Богословието след XVII в. постепенно се отдалечавало от живота на Църквата, така че вече не е чувало ритъма на нейното сърце, не е изразявало нейната вяра и нейното свидетелство, докато в дълбините на църковния опит вярата е запазена непроменена. Настъпилото разделение между богословието и благочестието, между богословската ученост и духовността, между богословските училища и църковния живот можело да се преодолее само чрез връщане към историческия опит на Църквата, към нейния богослужебен живот и богословие, което би извирало от Преданието като средоточие на живота на вярващите. Това е бил единственият и добре познат път на отците на Църквата през вековете, а връщането към този път и към автентичното преживяване на Бога е могло да бъде единствената гаранция, че богословието ще изразява автентичната вяра и опит на Църквата.

 

Актуалността на светите отци

 

За да остане връзката със светите отци непрекъсната и в наше време, потребно е в съзнанието на членовете на Църквата да съществува нещо повече от обикновено позоваване на светоотеческото Учение. „Връщането към отците” предполага живото свидетелство за тяхната вяра, а не само заимстване на определени места от техните писания, независимо от богослужебната и подвижничес- ката атмосфера, в която тези писания са възникнали. Следването на светите отци по думите на отец Георгий Флоровски се проявява преди всичко в придобиването на техния дух, по-точно в придобиването на Светия Дух, от Когото те са били вдъхновени. Следователно животът на Църквата не е в научените от светите отци образци, а в усилието чрез тези образци да се стига до съдържанието и пълнотата на преживяването на истината на вярата.

 

Преживяването на Господ Христос, Единородния Син Божий, Който се е въплътил, пострадал и възкръснал, трябва да остане и в бъдеще основно съдържание на вярата и живота на Църквата, тъй като от това преживяване светите отци са черпили своето целокупно богословско изповядване. За да бъде свидетелството на вярата на светите отци автентично, то трябва да има сотириологичен характер, да води вярващите към спасението и да направи възможно тяхното участие в Христовото Възкресение. Събитието на Възкресението от самото начало на мисията на Църквата е било основа на апостолската проповед, а по-късно основа на учението и проповедта на светите отци. Проповедта за Господ Христос като първороден измежду мъртвите (Кол. 1:18) и първороден между многото братя (Рим. 8:29) е дала велики духовни плодове, защото е имала подчертано евхаристиен характер и е извирала от светотайнст- вената съкровищница на църковното предание.

 

Величието на светите отци е в това, че в своето учение те не са изхождали от рационалното тълкувание на богооткровените истини, а от пълнотата на опита на Църквата, който се осъществява в пълнота в светите тайнства и подвига. Светите отци постоянно и неизменно са свидетелствали, че слабостта на стария, овехтял в греха човек, може да се победи само чрез подвиг и борба против злото в света, за да се придобие новия живот, който се предвкусва в Евхаристията. Понеже са истински свидетели на Христовото Преображение и Възкресение, преживяни в Евхаристията и в подвига, те са просияли като незалязващи светила на църковния небосклон.