Истински добър християнски живот може да има само този, който притежава у себе си Христовата вяра и се старае да живее според тази вяра, т.е. със своите добри дела да изпълнява Божията воля. Добрите дела са израз на нашата любов, а любовта е основата на целия християнски живот. „Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него”(Йоан 4:16).  „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.” (Йоан 3:16).

Така Бог на дело прояви Своята любов към хората.

А тази любов, която не е съпроводена от добри дела, не е истинско любов; тя е любов само на думи.

   
Ето защо словото Божие говори: „Вярата без дела е мъртва.” (Иак.2:20)

   
Самият Господ Иисус Христос е казал: „Не всеки, който Ми казва Господи, Господи, ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен” (Мат. 7:21).

 
 „Защото Негово творение сме ние, създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим.” (Ефес. 2:10).

   

 

Ние сме получили от Бога също така и особени средства, за да различаваме добрите и лошите дела. Тези средства са вътрешният Божий закон (съвестта) и външният Божий закон (Божиите заповеди).

   
Съвест се нарича вътрешна духовна сила у човека или проявлението на духа у човека. Съвестта като вътрешен закон Божий („глас Божий”) е присъщ на всички хора.

   
Съвестта е вътрешен глас, който ни говори кое е добро и кое е зло, кое е честно и кое е нечестно, кое е справедливо и кое е несправедливо.

   
Гласът на съвестта ни задължава да вършим добро и да се отклоняваме от злото. За всички добрини, извършени от нас, съвестта ни награждава с вътрешен мир и спокойствие, а за всички злини ни осъжда и наказва. Човекът пък, който постъпва против съветите на съвестта си, чувства у себе си нравствен безпорядък – угризения и мъчения на съвестта.

   
Съвестта като духовна сила у човека изисква развитие и усъвършенстване във връзка с другите душевни сили у човека, а именно с неговия ум, сърце и воля. Умът, сърцето и волята на човека са се помрачили от времето на грехопадението на първите хора, оттам и гласът на съвестта се  е оказал слаб и недостатъчен като проява на духовна сила. И ако човек не развива у себе си духовната сила, то вътрешният глас на съвестта у него може постепенно да заспи и умре (при „безсъвестния” човек).

  

 

Оттук е ясно, че само единият вътрешен закон на съвестта е недостатъчен за човека. Дори в рая Бог е откривал на първите хора Своята воля. Следователно и в невинното (праведно) състояние за човека е бил необходим външен Божествен закон. Още повече той е бил нужен за човека след грехопадението му.

   
За да бъдем винаги с „будна съвест”, Господ Бог ни е дал външния закон, т.е. Божиите заповеди.

   
Този закон бил даден в най-опростен вид още в Стария Завет – при Синайското законодателство чрез пророк Мойсей. Главните 10 заповеди от този закон били написани на скрижали – на две каменни плочи. Задълбочено и възвишено тези заповеди били представени в проповедта на Спасителя на планината, в Неговите девет призива или увещания за блаженство, а за старозаветните десет заповеди Господ подчертал, че тях е необходимо да ги знаем и изпълняваме.

   

 

Спасителят казал: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня.” (Мат. 5:17)

   
На въпроса на един момък: „Какво добро да сторя, за да имам живот вечен?” – Господ направо отговорил: „Ако искаш да имаш живот вечен, опази заповедите.”(Мат. 19:16-19).

   
И така, Господ учил хората да изпълняват тези заповеди, и то много по-съвършено, отколкото са ги разбирали хората преди Него.

   
Така Господ Иисус Христос внушавал, наставлявал вярващите да не нарушават заповедите не само с делата си, но и с мислите и желанията си, изисквайки от тях чистота на сърцата.