„Ако някой каже на баща или на майка: корбан, сиреч, дар Богу, е онова, с което би се ти ползувал от мене, такъв вие не го оставяте вече да стори нищо за баща си или за майка си, като престъпвате словото Божие чрез преданието си, що сте вие предали, и вършите много подобни неща.”

Марк 7:11-13

 

Думата „корбан” (а не курбан) е употребена в Новия завет заедно с определението, че това е „дар Богу”. Както обаче се вижда от последващите думи на Господа, дори този дар към Бога може да се превърне в „престъпване на словото Божие чрез човешко предание” (срв. Марк 7:13). Затова нека накратко да поговорим за човешките предания.Както вече с болка споменахме, мнозинството от нашия народ не са истински вярващи хора, а по-скоро суеверни. Пак вярват, но не в здравата вяра и в здравото църковно учение, а си имат своя вяра, вярват, че „има нещо, има някаква Сила”. Или пък „вярвам в Бога, ама в Църква и свещи – не!” Вярата им е неопределена и морално неангажираща, удобна. Могат да си вярват в „нещото” и същевременно да си правят как­вото си искат. Да вършат без притеснение любимите си грехове, страсти и пороци.На църква не ходят, защото им е скучно. Или когато отидат, само палят свещ и излизат. Сещат се за Бога обикновено когато имат проблем. Мислят, че като заколят жертвеното животно (агне, петел и т.н.), то Божеството (или „Силата” или „нещото”) ще се умилостиви и проблемът автоматично ще се реши. Все едно натискат копчето, при което се за­действа някакъв магически механизъм, и проблемът им се решава.Когато пък искат да благодарят на Бога за нещо, пак „дават курбан”, т.е. колят жертвено животно, ядат, пият и – край. Изпълнили са всичките си задължения към Бога. Така поне си мислят. До следващия проблем и „курбан”.

 

 

Жертвоприношенията, както е известно от историята, са се извършвали в старозаветната Църква, преди идването на Спасителя Господ Иисус Христос. Старозаветните жертве­ни животни и приноси имали значение само на пред­образи, които, по думите на св. апостол Павел, „не могат да направят приносителя съвършен в съвестта, а само с ястия и пития и с разни умивания и телесни обреди са установени, докле настане изправлението. Но Христос, като дойде Първосвещеник на бъдещите блага, с по-голяма и по-съвършена скиния, неръкотворна, сиреч не от обикновена направа, нито с козя и телешка кръв, но със Своята кръв влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление” (Евр. 9:9-12).По Божията воля ние „сме осветени чрез извършеното веднъж завинаги принасяне на Иисус Христовото тяло” (Евр. 10:10). И след като Христос веднъж завинаги се е принесъл в Жертва за нашето изкупление, Той е отменил старозаветните жертвоприношения (Евр. 10:9). След Христовата Жертва заколването на жертвени животни отпаднало, изгубило смисъл и не се практикува в християнството.

 

Тогава откъде у нас са дошли т. нар. „курбани”?

 

Езичниците също принасяли жертвоприношения на идолите. Заколвали жертвени животни по подобен начин, както се правело това у старозаветния богоизбран народ, но влагали в тях погрешен смисъл и им придавали изопачено значение – не на предобрази, а на същински умилостивителни жертви на божествата си.В мохамеданството са копирани старозаветните еврейски обреди, включително и жертвоприношенията, но в изопачен вид, подобно на езическите – не като предобраз, а като същинска умилостивителна жертва. При това те са преправени така, че да съответстват на вкуса и разбиранията на арабските и турските племена, т.е. да има изобилно ядене и пиене.Нашият народ е заимствал традицията на курбаните оче­видно от мохамеданския „курбан-байрям”, само че без „байрям”, за да не звучи съвсем по турски. Пет века народът ни е бил под османско робство. През тези мрачни за историята ни векове допирът на двете религии – християнство и мохамеданство – е бил постоянен. И това е оказало своето влияние.„Курбанджийството” не е християнска традиция. В други християнски народи я няма. Руската православна църква например не познава такова нещо. Там има, разбира се, празнична трапеза, на която обаче не се придава никакво сакрално значение, както у нас на „курбана”.

 

Защо у нас тя съществува, след като не е християнска?

 

Причините са главно две. Първата вече я споменахме: народът ни е по-скоро суеверен, отколкото истински вярващ. Това е факт, за съжаление. Затова и нагласата да решава проблемите си по магически-автоматичен начин, „натискайки копчето”, му е присъща. Даваш едно агне или петел за „курбан” и готово. Както се казва, не е кой знае какво. Всеки би го направил. Не изисква морално усилие, нито нравствен подвиг. Не изисква покаяние, нито борба с греха, нито смирение, нито някоя друга християнска добродетел. Просто и лесно. Такава е „логиката” на самоизмамата и суеверието, противна на светото Евангелие и на Христовите заповеди, в които е казано: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12). А това значи, че човек трябва да насили себе си към добродетел. Без нравствено усилие от наша страна, не можем да влезем в Царството небесно.

 

Никой светец не е влязъл в рая леко и приятно. „През много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14:22). Ако някой мисли, че „курбаните” са му достатъчни, за да угоди на Бога и да влезе в рая, много се заблуждава. В Свещеното Писание четем: „За какво Ми са многото ваши жертви? казва Господ. Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък; и кръв от телета, от агнета и козли не искам. Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, като вълна ще избеля. Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби: защото устата Господни говорят” (Ис. 1:11,16-20).И така, Господ иска от нас да изпълняваме Неговите свети заповеди и да вършим Неговата воля, а не да колим агнета и петли, да ядем, да пием и да се напиваме, както правят днешните курбанджии.Втората причина е, че интересите на стомаха, колкото и нелепо да звучи, имат определяща роля в живота на съвре­менния човек. „Курбаните” в това отношение са добре приети и от вярващи, и от невярващи. Щом има ядене и пиене, хората се събират, без значение по какъв повод. Дали преувеличаваме? Съвсем не. Отидете на който и да е храмов празник с „курбан”. Няма как да не забележите, че голяма част от хората изобщо не влизат в църква, а направо сядат на масите! Показателно.Показателно е и това, че (почти) всички църковни обреди у нас са придружени и завършват задължително с ядене и пиене. Понякога „вярващите” даже забравят за какво са се събрали. На поменална трапеза в памет на покойник (след погребение или панихида) питат например: „Сега наздраве ли се казваше?”

 

В Цветния триод по повод на приносите от месо е казано:

 

„Нека да се знае и това, че месо православните християни в църква не донасят, а в дома при свещеника. И такъв принос от месо, сирене и яйца не е Пасха, нито Агнец, както някои говорят, и го вземат и го ядат с всяко говение, като да е някоя светиня, но е просто приношение. Не сякаш, че това ще се принася в жертва на Бога, но сáмо да бъде благословено за храна на тези, които след поста започват да ядат месо и сирене. Защото Пасха е Самият Христос, и Агнец, Който взема греховете на света, Който в олтара като безкръвна Жертва, в Пречистите Тайни – честното Тяло и животворящата Своя Кръв – от свещеника се принася на Бога и Отца, и тези, които достойно се причастяват с Него, ядат истинската Пасха. И затова тези приноси, понеже не са Пасха, не подо­бава да се внасят в олтара или в църквата, но извън църквата или в притвора да се благословят с молитва, според третото правило на светите апостоли...” (След Литургията на Пасха)

 

 

И така, приносите от месо и храни, според учението на Православната Църква, нямат никакъв сакрален характер, нито значение на жертвоприношение пред Бога, а само се благославят с молитва и свещеническо благословение.