„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него ” Йоан 6:56).

От книга „Деяния Апостолски” знаем, че първите християни са приемали евхаристийните дарове ежедневно (Деян. 2:46). „На т.нар. вечери на любовта (агапе) след обща трапеза всички присъстващи вземали участие в „разчупването на хляба”. Прехвърляне на евхаристийните събрания на сутринта и отделянето им от общите трапе­зи имало като следствие изчезването на „всекидневните” (Деян. 2:46) събрания и заменянето им със събрания „в първия ден на седмицата” (Деян. 20:7) в т.нар. Господен ден (Откр. 1:10). Причина за това били започналите гоне­ния от страна на римската администрация” (Архимандрит Авксентий, Литургика, С, 2005 г.).

Раннохристиянският писател Ориген (2-3 в.) свидетелства, че „християните всеки ден ядат плътта на Агне­ца …”, а неговият съвременник св. Киприан Картагенски - че „ежедневно получаваме от Него евхаристия като храна за спасение …” Великият вселенски учител св. Василий (IV в.) в едно свое писмо пише: „Ние се причастяваме че­тири пъти в седмицата – в неделя, сряда, петък и събота, а така също и в други дни, ако в тях се падне паметта на мъченик …”

Да, такава е била практиката не само на първите християни, но и на православната Църква в нейните златни IV и V векове: няколко пъти в седмицата, почти ежеднев­но служене на св. литургия и съответно причастяване на всички богомолци.

Много важно е да се знае, че тогава не е имало присъстващи, а само участващи в св. евхаристия, т.е. било е извънредно рядко изключение някой само да присъства без да се причасти. Единствено условие за участие в литургията е било участникът в нея да е кръстен, т.е. да е член на съответната църковна община. Спазвана била и препоръката на св. апостол Павел „човек да изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата …” (I Кор. 11:28). Под изпитване разбирали изследване на съвестта, т.е. изповед, благочестив живот, взаимно опрощаване, но не и постене. 

„Постът не бил част от това „изпитване”, което се вижда както от църковната история, така и от решенията на различните поместни и вселенски събори” (Архимандрит Авксентий, Литургика).

Именно живата потребност от често приемане на причастие довела до създаването на литургиите на преждеосветените дарове (над 10 на брой). На тези преждеосветени литургии не се извършвало самото тайнство, но на християните се давала възможност да се причастят с предварително (прежде) осветени дарове.

През IV в. с легализирането на християнството в Църквата навлезли огромен брой хора. Мнозина ставали християни не поради силна и искрена вяра, а защото така било модно и изгодно. Чистотата на вярата била сериозно накърнена, благочестието започнало да запада, църковната дисциплина отслабнала. Като следствие от всичко това християните започнали да се причастяват все по-рядко и нередовно: само в неделен ден, само на празници и още по-рядко. Ежедневното причастяване като практика било запазено само в някои манастири.

Църквата побързала да реагира. Редица правила на поместни и вселенски събори (21-во правило на Елвирския събор (306 г.), 11-то правило на Сердикийския събор (343 п), 80-то правило на VI Вселенски събор (681 г.) и още много други предписват отлъчване от църковно об­щение на християни, които в продължение на три последователни неделни дни не взимат участие в евхаристийните събрания, т.е. не се причастяват. Но този опит да бъде възстановено честото и редовното причастяване се оказал неуспешен. Постепенно започнали да обръщат повече внимание на подготовката за причастие, отколкото на редовното му приемане. Около VIII в. мнозинството христи­яни се причастявали вече само няколко пъти в годината.

Били предпочитани големите празници: Рождество Хри­стово, Пасха, Преображение, Успение Богородично и др. И тъй като тези празници винаги се предшестват от пост, започнали да свързват неправилно причастието с поста. Причестявайки се само в постните периоди по големите празници векове наред, християните погрешно решили, че постът е заради причастието, и че не можеш да се причастиш, без да си постил. А това, както виждаме от историята и учението на Църквата, съвсем не е така. Истината е пределно проста. Подготовката за причастие включва, както е указано и в Служебника, освен „изпитването на себе си” и “„съблюдаване на установения пост …”, т.е. на четирите големи поста и на срядата и петъка в извън постните периоди.

Трябва да споменем, че разпространението и утвържда­ването на тази заблуда (че трябва да се пости във всички случаи преди причастяване) допринесло и падането на Византия и другите православни народи под турско владичество. Десетки и стотици градове и села за дълги периоди останали без свещеници. Нямало кой да свещенодейства, да благовести, да учи и просвещава. Тежък мрак паднал почти над целия православен свят. В този мрак избуяли и други заблуди и отново цъфнали отровните цветя на много езически обичаи. (Отпаднала и била забравена полезната практика на оглашението; бил възобновен езическият оби­чай да се слага храна на гробовете на починалите и пр.) За страните от Източна Европа и нашата страна този мрак остана да тежи и се сгъсти по време на комунистическия строй.

Накрая да обобщим. Истинският християнин естествено копнее по Христос и този копнеж става все по-силен. Христос е нашият „насъщен хляб” и то „хляб на живота”, без който ние бихме умрели духовно. Колкото по-често ядем от този хляб, толкова „по-живи” ще бъдем. Св. Църква в тайнството евхаристия щедро и редовно ни го предлага. Ние, разбира се, не бива да дръзваме „да ядем от хляба и да пием от чашата” недостойно, без нужната подготовка. Тази подготовка включва въздържан и чист живот (т.е. задължителен духовен пост, изповед и „спаз­ване на установения пост” – Коледен, Велик, Богородичен, Петров или сряда и петък). Погрешна е практиката да се обръща повече внимание на подготовката за причастие.

Св. Църква поставя акцента върху редовното и често причастяване (и го прави задължително с редица канони!), а не върху подготовката за причастяване. Всъщност, колко­то по-редовно се причастява човек, толкова по-лека става подготовката; той просто живее в духовна кондиция (така както този, който по-често се мие и къпе е по-чист).

Хрис­тиянинът се завърта в една възходяща духовна спирала: чистият (почтеният, благочестивият) живот способства, води до редовно причастяване, а редовното причастява­не – изисква и води до благочестив живот. Всъщност човешката душа има само тези три храни: молитвата, делата на любовта (добрите дела) и „хлябът на живота” – причастието. Ако бъде лишена от само една (която и да е), тя ще загине. Нередовното причастяване обрича душата на много тежък духовен глад, на смъртно боледуване. Това е живо духовно самоубийство.

Да не изпадаме в самочиние; да не издигаме заблудите и незнанието си в догми и канони, а да четем, познаваме и спазваме тези, които Св. Църква е създала. Те са напълно достатъчни за нашето спасение, за да има нужда да измис­ляме нови.

И да внимаваме, много да внимаваме, да не заприлича­ме на онези, за които Христос казва, че затварят Царството Небесно пред човеците и нито те влизат вътре, нито влиза­щите пускат да влязат (вж. Мат. 23:13).