Един човек се оплакал на стареца Епифаний:

 - Отче, аз много се безпокоя, че нямам пари да осъществя мечтите си: добри колеги, с които да работя успешно, жена, която да ме направи щастлив, деца, които да ме слушат…

 И старецът го прекъснал:

 - Имате ли здраве?

 - Да.

 - Доходи?

 - Добри.

 - Дом?

 - Свой собствен.

 - Осигуровка?

 -Пълна.

 - Добре, бедни човече, защо не славите Бога за тези неща, които имате, вместо да се безпокоите за онези, които нямате?

 

Без самомнение

 

Големите, сериозните постижения в живота – и това се случи на едно от духовните му чеда – не го вдъхновяваха. Изразяваше радостта си с усмивка и обръщаше внимание на това, че всяко постижение е суетно. „Човешките неща са суетни”, казваше той, дори когато ставаше дума за получаването на титлата професор в Университета. Негов духовен син беше станал професор, след като тридесет години беше преподавател: като право тази титла се даваше на ония, които я заслужаваха.

 Друго духовно чедо, лекар, минал край стареца малко преди началота на Общогръцката конференция, на която трябвало да получи награда за някакъв свой проект. Старецът го поздравил и му казал следното:

 

- Дете мое, не забравяй, че след това идва смъртта!