Родно място на блажения Иероним било малкото градче Стридон, разположено на границата между Далмация и Панония. Датата на раждане на този велик отец на западната църква е неизвестна, както е неизвестно и светското му име: най-вероятно той се наричал Евсевий в чест на баща си. Родителите на блажения Иероним били освободени роби, но притежавали значително богатство. Те били християни и дали на най-големия си син строго християнско възпитание. “Откърмен съм - казвал по-късно блаженият Иероним - с църковно мляко от люлката си и бях толкова предан на Църквата, че никога не съм бил еретик.” Началното си образование Иероним получил вкъщи и учителят му, въпреки суровия си характер, съумял да внуши на талантливия ученик любов към науките. По-късно, за да завърши образованието си, родителите му го пратили в Рим. Според обичая по това време курсът на обучение включвал логика, граматика и риторика като главни предмети. Освен това Иероним се запознал и с ученията на някои философи, но особено много време отделял за изучаване на красноречието: посещавал съдилищата, за да слуша знаменити съдебни оратори. Тук, в Рим, в годините на своята младост Иероним положил началото на своята библиотека, която му била голямо утешение през целия по-нататъшен живот.

 

Пребиваването в столицата на света, сред съблазни и изкушения, оставило печална следа в душата на Иероним: той сам признавал, че, “странствайки по хлъзгавия път на своята младост”, водел в Рим нечестив живот - обстоятелство, което после му коствало много сълзи и горчиви угризения. Но тези отклонения от пътя на благочестието не могли да заглушат Божията искра, посята в душата му от ранно детство. Той не прекъсвал молитвеното общение с братята си по вяра, освен в неделните дни, когато заедно с Памахий и други приятели обикновено посещавал гробниците на мъчениците в околностите на Рим. Когато при тия посещения Иероним слизал в тъмните катакомби, неволно му се струвало, че жив влиза в гроба.

 

Именно тук, в Рим, още преди да завърши образованието си, у Иероним съзряло решението да се промени и да започне нов живот - чист и добър. Вероятно той не закъснял да укрепи намерението си, като приел свето кръщение. Точното му време е неизвестно, но с голяма достоверност можем да предположим, че той се кръстил, когато бил на около двадесет години, и че тайнството над него извършил или папа Либерий, или някой от неговия клир. Когато напуснал Рим, блаженият Иероним заедно с Боноз, негов приятел в обучението и млечен брат, предприел голямо пътешествие по Галия. Самият той казва за това пътешествие следното: “На полуварварските брегове на Рейн за пръв път почувствах желание да служа на Бога”, тоест в него започнал да се пробужда стремежът към монашески живот с неговите обети за девство и бедност.

 

Блаженият Иероним се завърнал в Стридон от своето пътешествие по Галия около 372 г. Родителите му вече били починали и върху него легнала грижата за наследственото имение, за сестра му и невръстния му брат Павликиан, с двадесет години по-млад от него. Вероятно тези грижи попречили на Иероним да осъществи напълно намерението си да остави света и той отчасти удовлетворявал стремежа си към монашеството, пребивавайки от време на време в Аквилея, където се образувал неголям полумонашески кръг от близки помежду си хора. Но неочаквано, по някакви причини, за които Иероним почти не споменава, тази група се разпаднала. Тогава Иероним тръгнал на Изток, за да посети преди всичко Иерусалим, а също и отшелниците в Сирия и Египет. При това пътешествие го съпровождали приятелите му, бивши членове на аквилейския кръжок: Инокентий, Никей, Илиодор, Ива и Евагрий; Евагрий вървял с него само до родната си Антиохия. Пътят им минавал през Тракия, Витиния, Понт, Галатия, Кападокия и Киликия. Трудностите на дългия път, съчетани с аскетическите подвизи, изтощили силите на благочестивите поклонници. Когато стигнали Антиохия, където намерили радушен прием при Евагрий, Иероним се разболял, а Инокентий и Ива починали. Тази скръб усилила болестта на Иероним, която траела доста дълго време, вероятно до пролетта на 374 г. Когато оздравял, той се заел с изучаване на Свещеното Писание, склонността към което се пробудила у него много по-рано. За целта той слушал беседите по тълкувание на Свещеното Писание на известния Аполинарий. Той не оставял и намерението си да се оттегли в пустинята, която особено го привличала след смъртта на близките му хора, още повече, че Илиодор и Никей не пожелали да продължат пътешествието. През 374 година Иероним решил да се засели в “сирийска Тиваида” - Халкидонската пустиня на изток от Сирия.

 

Тук той живял почти пет години, вероятно в някой от манастирите, като от време на време се оттеглял в пустинно уединение. Одобрявайки общежитието и препоръчвайки го на другите, блаженият Иероним, както показва неговият “Животът на Павел отшелника”, изпитвал в същото време и особено, граничещо с благоговение уважение към онези подвижници, които се заселвали поединично в отдалечени пустинни места и намирали приют в планински пещери; понякога те с години не виждали човешко лице и само дивите зверове нарушавали уединението им. В това съчинение блаженият Иероним споменава за двама отшелници, които самият той срещнал в Халкидонската пустиня: единият от тях 30 години се хранел само с ечемичен хляб и пиел мътна вода; за храна на другия служели 5 фурми, които ежедневно му хвърляли на дъното на един стар водоем, където живеел. Умъртвявайки плътта си с молитва, със суровите подвизи на поста, с лишения и физически труд, в пустинното си уединение блаженият Иероним изцяло се посветил на изучаването на Свещеното Писание, като ползвал за това книгите от своята собствена библиотека и библиотеките на живеещите наблизо в Антиохия свои приятели, най-вече на Евагрий. По това време под ръководството на един покръстен иудей той започнал да изучава еврейски език, на който основно са написани книгите на Свещеното Писание от Стария Завет. Това служело на блажения Иероним като смиряващо средство: за тази цел напълно подхождало и унизителното изучаване на азбуката и немузикалността на думите на еврейския език - не особено приятно за Иероним, който формирал своя стил, изучавайки най-добрите образци на класическата литература. Вероятно към това време от живота му се отнася следният забележителен сън, описан от него:
“Аз, жалкият човек - казва той, - постех точно преди да започна да чета Цицерон. След многото продължаващи по цели нощи бдения, след сълзите, дошли от дълбините на сърцето ми от спомените за моите предишни грехове, обикновено захващах Плавт. Ако, като дойдех на себе си, започвах да чета пророците, грубият им език ме притесняваше и понеже не виждах светлината със слепите си очи, мислех, че виновни са не очите, а слънцето. Когато древната змия ме изкушаваше така, по средата на поста измъченото ми тяло бе обзето от треска, чиито семена се намираха в мене, и тя изпиваше нещастните ми членове, така че кожата едва се държеше по костите ми. Междувременно вече започнаха приготовления за погребението ми и жизненият жар на моята душа едва тлееше в охладнелите ми гърди, а тялото ми изстиваше. И ето, изведнъж бях грабнат в Духа пред съдилището на Божествения Съдия, където имаше такъв поток от светлина и такъв блясък от славата на ангелите, че паднал на земята, не можах да повдигна очи. На въпроса, кой съм, отговорих, че съм християнин:
- Лъжеш - отговори Питащият, - ти си цицеронец, а не християнин, понеже съкровището ти е там, където е сърцето ти.
Мигновено онемях и под ударите (защото Той заповяда да ме бичуват) още повече се измъчвах от съвестта си, размишлявайки за известния стих: “В ада кой ще Те изповяда?” Но започнах да викам под ударите на бича и високо зовях:
- Помилвай ме, Господи, помилвай ме!
Накрая тия, които стояха около мен, се хвърлиха на колене пред Съдията и Го умоляваха да прости младостта ми и да ми даде възможност да се покая в заблуждението си, а впоследствие - да ме предаде на мъки, ако още веднъж захвана да чета езически книги. Аз пък, който в смъртната нужда бях готов да обещая и повече от това, взех да се кая и да призовавам името Му:
- О, Господи, ако някога започна да ги чета, нека бъда отхвърлен от Тебе!
След тая клетва бях пуснат и се върнах във висшата област на въздуха, и за учудване на всички отворих очите си, облети с такъв поток сълзи, че моят страх убеди и невярващите. И наистина, това не бе съновидение и обикновен сън, с който често биваме мамени. Това съдилище, пред което стоях, тоя страшен съд, от който се боях, са моят свидетел; дано никога вече да не бъда доведен на тоя съд. Признавам, че раменете ми бяха посинели от ударите и като се събудих, чувствах силни болки, и че оттогава чета божествените книги с по-голяма ревност, отколкото преди това - човешките.”

 

Блаженият Иероним поддържал от Халкидонската пустиня общение с близките му лица чрез писма, които ползвал като средство за горещ призив към аскетични подвизи. В това отношение особена известност придобило писмото му към презвитера Илиодор. В пламенни слова той убеждавал приятеля си да се отрече от света: “Долу молбите, вън ласките! Ти ме пренебрегна, когато те молех; може би ще ме послушаш, когато те укоря. Изнежен воине! Какво правиш в твоя предателски дом? Ето, звук на тръба се чува от небето! Ето, от облаците слиза въоръженият Вожд да покори света! Ето, острият меч от Неговите уста разрушава всички препятствия! А ти излизаш ли от стаята на битка, от сянката - на слънце? Ето, противникът се старае да убие Христа в самата ти гръд... Дори малкият ти племенник да увисне на шията ти, дори с разпилени коси и раздрани одежди майка ти да ти покаже гърдите, които са те откърмили, дори баща ти да лежи на прага - престъпи тялото му със сухи очи и бягай под знамето на кръста! В подобно дело единствената истинска синовна обич се състои в това, да бъдеш жесток.”

 

В Антиохия в началото на шестдесетте години на IV век имало едновременно двама епископи - Мелетий и Павлин. Избраният през 358 г. със съгласието на православни и ариани, тъй като и едните, и другите го смятали за техен привърженик, Мелетий всъщност оправдал надеждите на православните, като заявил открито, че подкрепя онова учение за Сина Божий, което е изложено от отците на Първия вселенски събор. Но поради това, че Мелетий бил избран не без съдействието на арианите, православните ревнители, които с любов пазели паметта на несправедливо низвергнатия с интригите на арианите велик иерарх на антиохийската църква Евстатий, се отделили от Мелетий начело с презвитер Павлин, който през 362 година бил издигнат в епископски сан. Положението се усложнило, когато през 376 година в Антиохия бил ръкоположен и трети епископ, аполинаристът Виталий. Раздорите между партиите се усилвали и от богословските спорове, съсредоточени върху въпроса за достойнството и равночестността на Лицата на Пресвета Троица. Докато Павлин за изразяване на учението за Пресвета Троица приемал формулата, постановена на Запад, че в Пресвета Троица има “една ипостас в три Лица”, Мелетий, следвайки словоупотребата на Изтока, признавал “еднаусия и три ипостаси. Всъщност привържениците на едната и другата формула разбирали едно и също, но изразявали тъждествената мисъл с различни думи. Тия разпри, предизвикани в Антиохия от мелетианския разкол и арианските вълнения, проникнали и в съседната Халкидонска пустиня, където се подвизавал блаженият Иероним. В писмото си до папа Дамас той се оплаква с такива думи от нарушеното пустинно уединение, предизвикано от посочените причини: “Неуморният враг ме последва и в пустинята, така че сега в уединения си живот понасям борба по-трудна, отколкото преди да се заселя в нея. От една страна, се вихри арианското безумие, поддържано от властващите в света. От друга страна, църквата в Антиохия, разделена на три партии, се стреми да склони и мене към себе си.” Колкото повече време минавало, толкова повече се засилвали раздорите в Антиохия, а наред с това се увеличавало и безпокойството, което те причинявали на блажения Иероним. В писмо до презвитера Марк две години по-късно блаженият отец между другото казва: “Защо ме наричат еретик, когато се съгласявам със Запада и Египет? Не ми оставят нито едно ъгълче в пустинята. Ежедневно ме питат за вярата ми, сякаш отново съм се родил без вяра. Аз изповядвам така, както те желаят - това не им харесва; подписвам се - те не ми вярват. Те имат само едно желание - да се освободят от мене. Готов съм да си тръгна.” И наистина, скоро блаженият Иероним оставил пустинята и отишъл в Антиохия, вероятно при приятеля си Евагрий. Там се присъединил към общината на Павлин, който го ръкоположил за презвитер. В описвания период пребиваването в Антиохия не могло да бъде приятно за блажения отец, който търсел покой. Затова той останал за кратко тук. Привлечен от славата на Григорий Богослов като църковен учител, блаженият Иероним заминал за Константинопол, чийто епископ по това време бил свети Григорий. Впоследствие блаженият Иероним неведнъж си спомнял колко много дължи на свети Григорий, който ръководел заниманията му за изучаване на Писанието. Тук, в Константинопол, блаженият Иероним се срещнал с християнския богослов и философ Григорий Нисийски, който му чел току-що написаното си съчинение против еретика Евномий, съгрешил против православното учение за Света Троица.

 

В края на 381 г. блаженият Иероним напуснал гостоприемния Константинопол и се отправил в Рим, подтикван според собствените му думи “от църковната необходимост”. Може да се предположи, че той бил извикан в Рим от папа Дамас за събора относно злополучния мелетиански разкол, който не преставал в антиохийската църква и след смъртта на Мелетий. Вторият вселенски събор в Константинопол избрал Флавиан на мястото на Мелетий, а папата със западните епископи поддържал Павлин, който бил антиохийски епископ и в дните на Мелетий. Това разногласие между Източната и Западната Църква станало причина за свикания от Дамас събор. Блаженият Иероним пристигнал в Рим заедно с Павлин и Епифаний, които срещнал в Константинопол - те били отседнали там по пътя към Рим. В Рим Иероним веднага получил длъжността секретар на папата и събора. Отците на събора му възложили между другото да изложи изповеданието на вярата, насочено против еретическото заблуждение на Аполинарий. Изобщо блаженият Иероним се ползвал при папа Дамас с голямо влияние, особено в началото. Папата, занимаващ се с изследвания в областта на изучаването на Свещеното Писание, ползвал указанията на Иероним, като същевременно го поощрявал към подобни занятия.

 

В първите години от пребиваването си в Рим блаженият се радвал на всеобщо уважение и широка известност заради аскетичния живот, учеността и красноречието си. Достатъчно е да се каже, че блаженият отец открито бил наричан приемник на папа Дамас на катедрата на римската църква. Но скоро той станал обект на ожесточена ненавист. Неговото настойчиво указание, че постигането на християнско съвършенство е невъзможно без пълно отричане от света и плътта, отблъсквало не само езичниците, но и много християни. От това обстоятелство се възползвали някои порочни членове на тогавашното общество, за да обвинят подвижника в лицемерие, като разпространяват за него всевъзможни клевети и обвинения. Мнозина били смутени и от голямото уважение, с което блаженият Иероним се отнасял към Ориген. Тези враждебни настроения, които вменявали на блажения Иероним като вина дори очевидните му заслуги, особено се засилили след писмото му до Юлия Евстохия за опазването на девството. Това писмо датира от 383 г. В него блаженият Иероним изобличава и осмива нравствената разпуснатост и религиозното лицемерие на съвременното му римско християнско общество и предимно на духовенството. То въоръжило против блажения Иероним буквално всички римски християни, още повече, че “всички езичници, отстъпници и онези, които с ненавист се отнасяли към християнското име, ревностно преписвали писмото, понеже то лишавало от славата им всички класи християни, всички степени, всички професии и цялата Църква, като ги излагало на най-срамен позор”.

 

По време на бурята от негодувание, предизвикана от споменатото писмо, блаженият Иероним намерил малко покой в обществото на благочестивите си приятели, които били предразположени към него и го уважавали. Тоя малък кръжец се състоял от патриция Памахий и приятеля на блажения Иероним от ученическите години Оцеан, впоследствие - приятел и на блажения Августин, знатния нотарий Марцелин и презвитер Домнион. Тези свои приятели блаженият Иероним сравнявал с Даниил, Анания, Азария и Мисаил. Към това общество принадлежали и някои благородни, благочестиви и образовани жени - Мелания, Албина и дъщеря Марцела, Лея, Асела, а също и Павла с дъщерите си Блезила, Евстохия, Павлина и Руфина; към последното семейство блаженият Иероним бил особено предразположен. Благотворното му влияние върху свързаните с неговото приятелство благородни и знатни римлянки било особено важно поради крайния упадък на нравите по онова време: той давал пример за по-добър християнски живот, който свидетелствал сам за себе си. Ръководството на блажения Иероним на кръжеца от предани му лица се състояло в това, че той им четял и обяснявал Свещеното Писание, като се стараел да ги склони към решимост да водят аскетически начин на живот, опазвайки девството или вдовството си.

 

През 384 г. починал високопоставеният покровител на блажения Иероним папа Дамас. Неговото място заел Сириций - човек, недотам просветен и неодобрително отнасящ се към дейността на блажения Иероним. Езикът на клеветниците вече не бил възпиран от нищо, така че седем месеца след кончината на Дамас и тригодишно пребиваване в Рим блаженият отец бил принуден да го напусне. Той се оттеглил от града заедно с младия си брат Павлиан и презвитер Винцетий. Като се простил с приятелите си, които го изпратили до пристана, блаженият Иероним с тъга в душата се качил на кораба, за да напусне завинаги “вечния град”. Единствена утеха при тая скръбна раздяла му била мисълта, че “ако му било съдено да понася позора на лъжливото обвинение, той познал, че чрез лошата мълва се достига Царството Небесно”... “и пред съдилището Христово ще се разкрие кой как е живял”.

 

блаженият Иероним оставил Рим с намерението да посети светата земя. По пътя натам той спрял на остров Кипър, където гостувал на Саламинския епископ свети Епифаний, и в Антиохия - в гостоприемния дом на епископ Павлин. Тук, в Антиохия, към блажения Иероним се присъединили Павла и Евстохия, скъсали всички връзки с родния си Рим заради благочестието. От Антиохия поклонниците Павла и Евстохия, съпроводени от млади девици, и Иероним, Винцетий и Павлиан с малка група монаси - тръгнали заедно. Те посетили кулата на свети пророк Илия в Сарепта и целунали земята на онова място в Тир, където прекланял колена свети апостол Павел; в Кесария разгледали дома на стотника Корнилий и малките стаи в дома на “благовестника” Филип, където някога, в дните на светите апостоли, живеели неговите четири дъщери девици. В Иерусалим поклонниците с благоговение целунали Христовия Кръст, гроба Му, стълба за бичуване; те посетили и всички места в Иерусалим, осветени от възпоменанието за Господа Иисуса Христа. Напускайки Иерусалим посетили гробницата на Рахил и се отправили към Витлеем. Тук, на рожденото място на Христа Спасителя, Павла в свещен възторг възкликнала:
- Достойна ли съм аз, жалката грешница, да целуна яслите, в които е плакал Господ като малко дете? Или да се моля в пещерата, където Дева Мария родила Младенеца Христа? Това е родината на моя Господ. Тук ще живея, понеже Спасителят я е избрал.
След Витлеем поклонниците посетили параклиса на “Ангела благовестник на пастирите” и се отправили към Мъртво море през Газа и Хеброн. После, като посетили Иордан, през Ветил, Силом и Назарет стигнали Галилейско море и планината Тавор. От Палестина те се отправили към Египет и останали цял месец в Александрия. Тук блаженият Иероним слушал знаменития с познанията си по Свещеното Писание учител на александрийската огласителна школа - слепеца Дидим, приемника на катедрата на Ориген. Когато пътниците дошли в Нитрийската пустиня, ги посрещнал епископ Исидор с “множество монаси”. След общението с нитрийските пустинници поклонниците се завърнали във Витлеем през есента на 386 г.

 

За устрояването на поклонниците, които решили да останат във Витлеем, Павла предприела построяването на женски и мъжки манастир. Блаженият Иероним станал игумен в мъжкия. Павла построила още два женски манастира; градежът продължил около три години и цялото това време Павла с девиците и блаженият Иероним с монасите прекарали в доста неудобни помещения. Освен манастирите Павла построила и странноприемница, където при посещенията във Витлеем намирали безплатен приют многобройните поклонници, стичащи се към светата земя дори от такива отдалечени места на християнския свят като Галия, Британия, Армения, Понт, Етиопия и Индия. Странноприемницата била отворена за всички поклонници с изключение на еретиците. “Ако Иосиф и Мария отново дойдеха във Витлеем - казва блаженият Иероним, - нямаше да останат без подслон.” Широката и щедра благотворителност изчерпала накрая и богатите лични средства на Павла, така че за издръжка на манастира блаженият Иероним се принудил да изпрати в Далмация брат си Павлиан с поръчение да продаде личното му наследство. Самият Иероним живеел в пещера, която се намирала близо до пещерата на Христовото Рождество. За препитание му служели хляб и треви, годни за ядене, а за питие - вода, но и тази оскъдна храна в постните дни блаженият отец вкусвал едва след залез слънце. Той ръководел монасите на своя манастир, а едновременно с това и благочестивите упражнения и занимания на Павла и Евстохия, като настойчивите им въпроси за едни или други неясни места на Свещеното Писание затруднявали и самия него. Част от времето си отделял и за преподаване в създаденото училище за момчета. Но главното му занимание, както и преди, било изучаването на Свещеното Писание и писането на писма. Сулпиций Север, който живял шест месеца с него в пещерата, свидетелства, че блаженият отец винаги бил зает с четене или писане почти без отдих, не само денем, но и нощем. В пещерата блаженият Иероним, без да жали средства, си събрал обширна библиотека, най-вече от трудовете на Ориген, Дидим, Ириней и Евсевий Кесарийски. Свързано с основното занимание на блажения Иероним по изучаването и тълкуването на Свещеното Писание е и изучаването му на еврейски език, което продължил и във Витлеем: той се занимавал ту с равина Варанина, ту с равина от Лида или Тивериада, като Тивериада вземал високо заплащане за уроците си. При изучаването на еврейски език блаженият Иероним се въодушевявал не само от стремежа да се запознае с оригиналния език на старозаветните свещени книги, но и от желанието да опровергае насмешките на иудеите над християните: иудеите твърдели, че текстовете на Писанието, на които се осланят християните, имали уж друго значение в оригинал.

 

Времето, през което блаженият Иероним пребивавал във Витлеем, било време на разцвет на книжовната му дейност. Това се отнася особено за първите десет години. После пристъпите на треска и страхът от обществени бедствия, обхванал целия Изток, тръпнещ в очакване на нашествие на хуните, нарушили мирния живот на блажения Иероним във Витлеем. Но особено много огорчения му донесли споровете, които не могъл да избегне и тук, във витлеемското уединение, и които водел с голямо напрежение. Блаженият Иероним или изобличавал лицата, изказващи несъгласие с учението на Църквата възгледи, или защитавал своите възгледи от нападките на хора, които имали друго мнение по някой църковен въпрос. Така той излязъл с три изобличителни книги против свободомислещия монах Иовиниан. Той посочил следните заблуждения в неговото учение: 1) че девството, вдовството и бракът сами по себе си са еднакво безразлични и еднакво приятни Богу; 2) че истински възродилите се във водите на кръщението могат да бъдат безгрешни; 3) че постът и съединената с благодарност към Бога употреба на храната имат еднакво нравствено достойнство. През 399 година блаженият Иероним бил въвлечен в известния спор за Ориген, който продължил около пет години. По време на спора, причинил доста неприятности на блажения, той от почитател на знаменития александрийски учител се превърнал в пламенен изобличител на неговите заблуди. Този спор предизвикал окончателния разрив между някогашните приятели Иероним и Руфин. По-успешна била причинилата също немалко огорчения на блажения Иероним кореспонденция с блажения Августин: той убедил Августин да се откаже от погрешното си мнение, че е ненужно да се превежда Свещеното Писание от еврейски език поради съществуването на превода на 70-те. От друга страна, блаженият Августин убедил Иероним мълчаливо да се откаже от тълкуванията си на 11-15 ст. на 2 глава от Посланието до Галатяни, където блаженият Иероним представял действието на върховните апостоли в някаква неискреност, унижаваща тяхното високо достойнство и разколебаваща авторитета на Свещеното Писание.

 

Блаженият Иероним бил предимно книжовник и оставил след себе си богато наследство от съчинения. По своя предмет и характер те могат да бъдат разделени на четири вида: 1) догматико-полемически; 2) нравствено-аскетически; 3) тълкувания на Свещеното Писание и 4) исторически трудове.

Към догматико-полемическите се отнасят : “Диалог против пелагианите” (написан в края на 415 г.), “Против Хелвидий за приснодевството на блажената Мария” (в Рим през 383 г.), “Против Иовиниан” (във Витлеем през 392 г.) и “Против Вигиланций”. Доста произведения от подобен род били предизвикани и от оригенистичните спорове: “Послание до Теофил Александрийски”, “Против епископ Иоан Иерусалимски” (398-399). “Две апологии против книгите на Руфин” (402 г.), “Трета книга или последен отговор на писанията на Руфин”(402 г.). Принудителното участие на блажения Иероним в разприте, предизвикани от разкола в антиохийската църква, било причина да се появи книгата “Диспут между един православен и един луциферианист” (през 379 г. в Антиохия). От преводните чисто догматически трудове забележителни са преводите на съчинението на Ориген “За началата” (399 г.) и съчинението на Дидим “За Светия Дух”.

 

Нравствено-аскетическата дейност на блажения Иероним намерила израз най-вече в писмата му; от тях са запазени 120, безусловно принадлежащи на него. Особено поучителни са следните: 14-о писмо до Илиодор с прослава на отшелническия живот; 22-ро до Евстохия за опазването на обета за девството; 52-ро до Непоциан за добродетелите на монасите във връзка с идеала за пастирско служение; 58-о до Павлин с наставления за монаха. Също тук могат да бъдат отнесени и съставените от блажения Иероним описания на живота на подвижниците Павел Тивейски (376 г.), монаха Малх и свети Иларион (и двете са писани около 379 г.); 103-то писмо до Евстохия съдържа биографията на Павла - витлеемската сподвижница на Иероним.

 

Но наистина безмерна заслуга пред християнския свят блаженият Иероним има с трудовете си в любимата му област - изучаването на Свещеното Писание. Те могат да бъдат разделени на: 1) исагогически; 2) филологически и 3) екзегетически. Към исагогическите се отнасят следните произведения на блажения Иероним: “За еврейските имена” - съставено под влиянието на Иосиф Флавий, Филон и Ориген, това съчинение съдържа обяснение в мистико-алегоричен дух на различните собствени имена, срещащи се в старозаветните и новозаветните книги на Свещеното Писание, като имената са разположени по азбучен ред. През 380 г. блаженият Иероним пише съчинение със заглавие: “Книга за разположението и имената на библейските места”, която е от голяма важност за изучаването на топографията и археологията на Палестина. “Еврейски въпроси на книга Битие” е друго произведение на блажения Иероним от този род и представлява критически забележки за най-трудните места от книга “Битие”, направени въз основа на сравнителното изучаване на “италийския”, еврейския и гръцкия текст на 70-те тълковници.

 

Филологически характер има изправеният “италийски” латински превод на Библията, широко разпространен в латинската църква, но съдържащ множество грешки. Блаженият Иероним пристъпил към работа над него през 383 г. по поръчение на папа Дамас. Преди всичко той се заел с изправянето на четирите Евангелия и останалите книги на Новия Завет, а от Стария Завет редактирал Псалтира. По разпореждане на папа Дамас Псалтирът бил въведен веднага в богослужебната практика и станал известен като “Римски Псалтир”. Новозаветните книги, изправени от блажения Иероним, и до днес влизат в състава на Библията, употребявана в цялата Западна католическа църква. Вече във Витлеем блаженият Иероним завършил изправянето на “италийския текст” и на книгите на Стария Завет, като започнал отново от Псалтира, използвайки Оригеновите хекзапли. Той открил ръкописа им в Кесария, където известно време живял Ориген (III век). Този Псалтир е известен под името “Галски Псалтир”, защото навлязъл в употреба най-напред в галската църква, а после - и в цялата Западна църква. По същия начин блаженият Иероним изправил и всички останали книги от Стария Завет, но тоя труд “поради лукавството на един човек”, както казва самият блажен отец, изчезнал безследно с изключение само на книгата на Иов.

 

Като познавач на еврейски, “халдейски”, латински и гръцки език и имайки под ръка такова важно пособие, каквото били хекзаплите на Ориген, блаженият Иероним предприел самостоятелен латински превод на всички свещени книги на Стария Завет от оригиналния им език - той желаел да премахне недостатъците на италийския текст. Блаженият Иероним пристъпил към работа около 390 година, а я завършил през 405, когато превел целия Стар Завет с изключение на неканоничните книги - книга на Варух, 1 и 2 Макавейска и Премъдрост на Иисуса, син Сирахов. Почти всичките му книги са преведени от еврейския оригинал; само Товит и Иудит са преведени от “халдейски език” и някои части от Естир и Даниил - от гръцки. Преводът на блажения Иероним не е лишен от недостатъци, защото е правен много бързо: например книгата “Товит” е преведена за един ден, Соломоновите книги - за три дни. Но при всичките му недостатъци той и до ден-днешен няма равен по красота, изразителност и точност на изложението. И затова не е удивително, че при Григорий Велики преводът е навлязъл във всеобща употреба в латинската църква, а от XIII век е станал известен с името Вулгата, тоест разпространен сред целия народ.

 

Екзегетическите трудове на блажения Иероним се разделят на преводни (преводи на проповедите на Ориген - 14 на пророк Иеремия, 14 на Иезекиил, 2 на Песен на Песните, 39 на евангелист Лука) и негови собствени. Към последните се отнасят: Тълкувание на Евангелие от Матея (398 г.), на посланията на апостол Павел до Галатяни, Ефесяни, до Тита и Филимона, а така също и тълкувание на Апокалипсиса. Множество отделни тълкувания са пръснати сред неговите писма. Тълкуванията на блажения Иероним в повечето случаи представляват филологически обяснения, които нерядко преминават в беседи от мистико-алегоричен характер. Те са ценни и в това отношение, че сред обясненията са се запазили откъси от изгубени днес произведения на Ориген, Аполинарий и Дидим.

 

Историческите трудове на блажения Иероним се изчерпват със следните преводи: “Хроники на Евсевий Кесарийски” на латински език с незначителна преработка и продължение до 378 г., и “Списък на бележитите мъже”. Поради ограничеността на историческия материал, запазен от древността, първият труд има важно значение. Вторият, съставен главно въз основа на съчиненията на Евсевий Кесарийски, прави последователен исторически обзор на цялата християнска литература, като завършва с 14-ата година от управлението на Теодосий Младши. Наред със сведенията за съчиненията са поместени и биографиите на самите писатели; основно внимание в тоя обзор блаженият Иероним отделя на екзегетическите трудове, сред които помества и свои собствени.

 

Блаженият Иероним станал съвременник на падането на Рим под ударите на готските пълчища на Аларих (през 410 г.). “Вечният град”, който в продължение на много векове бил живо олицетворение на държавна мощ, станал място на “ужас, смут, глад и бедствия, на пожари и кръвопролития”. Неговите “бляскави църкви се превърнали в прах и пепел”. В тия ужасни дни в Рим загинали близки на сърцето му хора - Марцелин и Памахий. Когато вестта за падането на Рим стигнала до блажения Иероним, тя го поразила като гръм и го изпълнила с голяма скръб, което намерило отражение и в неговите писма. “Кой би повярвал - питал той, - че Рим, основан на триумфите над целия свят, може да бъде разрушен? Че той, майката на народите, ще стане тяхна гробница? Че всички страни на Изтока, Египет и Африка ще се изпълнят с тълпи от юноши и девойки на предишния господар на света? Че свещеният град Витлеем всеки ден ще вижда как знатни лица от двата пола, някога живели в излишество и разкош, ще идват към стените му като просяци?” Блаженият Иероним не бил в състояние да им помогне, но споделял постигналото ги нещастие и плачел заедно с тях. Но тия сълзи били облекчение в сравнение със сълзите му, когато за пръв път получил известие за падането на Рим и съпътстващите това световно събитие ужаси: “Моят глас - казва той в писмо до Принципия по повод смъртта на майка Марцела - е сподавен и ридания ми пречат да диктувам думите. Да се покори градът, който сам някога покори целия свят; нещо повече - той загина от глад, преди да загине от меч, и само неколцина били намерени, за да бъдат отведени в плен. Яростта на гладните преминала в гнусно човекоядство; хората откъсвали членовете един другиму, майката не щадяла рожбата си.” През 411 г. престарелият подвижник бил застигнат от друго изпитание: самият Витлеем треперел от ужас пред дивите нападения на арабите бедуини и само Божията милост спасила общината на блажения Иероним от разорение. Така сред бедствия, надживял всички свои приятели, в скръбна самота завършвал дните си блаженият Иероним. Самият му външен вид бил свидетелство за неговите подвизи, за преживените лишения и загуби: отдавна побелелите му коси падали на челото, набраздено с дълбоки бръчки; слабите хлътнали очи и бледото изпито лице носели следите на много сълзи. Единственият светъл лъч, озаряващ мрачната старост на блажения Иероним, било заселването във Витлеем на внучка на Павла - младата Павла, и на Албина, християнската жена на един езически жрец, с дъщеря Мелания. Вероятно те са затворили очите на умиращия старец. Точната година на смъртта на блажения Иероним не е известна. Запазено е свидетелството на Проспер Аквитански, че блаженият Иероним починал на 30 септември 420 г. Вероятно той преминал във вечността след продължително и тежко боледуване. Той бил погребан близо до Павла и Евстохия, в пещерата, съседна на мястото на Рождество Христово. През 642 година мощите на блажения Иероним били пренесени от Витлеем в Рим и положени в църквата на Божията майка в Маджоре; къде са те сега, не е известно. Запазена е само честната му ръка, която се намира в Рим, в църквата, носеща неговото име, близо до площад Фарнезе.