Понякога ми се струва, че човешкият език е започнал да губи своята святост. Все по-често ставаме свидетели на лекомислени, груби и безчестни подигравки с най-светото, което ни е оставено - с Кръста Христов и с Голготската Жертва, която промени хода на историята и душата на човечеството. Все едно страданията на Спасителя са сцена от някакъв хумористичен спектакъл, а не реална, жива, кървава болка, понесена доброволно от Любов.

Човекът, който познава Бога и е вкусил от тайната на вярата, не си позволява да се гаври със светинята. Той мълчи пред Кръста. Плаче пред Страданията. Покланя се пред Разпятието. И не му идва наум да превръща трънения венец в шега, нито гвоздеите - в повод за сарказъм.

Когато говорим за Христос, думите ни трябва да се раждат в мълчание, да се раждат в благоговение. И ако ще разказваме на децата или на ближните за Неговите рани, то да бъде с трепет и любов, с признателност, а не с насмешка.

Голгота не е анекдот. Тя е върхът на Божията любов към човека. И който я превръща в шега, все едно пали огън върху олтара, на който се принася жертва за самия него.









Нека никога не забравяме: всяка дума, изговорена без почит, оставя рана - не върху Бога, а върху собствената ни душа. Христос ни обича дори когато Го "подиграваме". Но ние - ние дали ще можем да се обичаме себе си след това? И затова трябва ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА СЕ УЧИ "РЕЛИГИЯ" В БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ!

С любов и тревога,
отец Васил Василев