Целият жизнен път на християнина е раждане свише. Раждане не в един момент, а постоянно – в родилни мъки, докато се изобрази в нас Христос,и в същото време радостно, защото се ражда нов жител на Божието царство.

 

По този си път човек не е сам – нито Бог го оставя, нито ангелите, които е пратил в помощ на човека, нито пък демоните, които желаят смъртта на грешника.От живота на човека зависи с кои духове ще е по-сроден, по-близък – с ангелските сили или с поднебесните духове на злобата. За разлика от Бога, който безмерно уважава човешката свобода, дяволът не познава свободата. И дори,когато човек пожелае да се освободи от него, той не му връща доброволно духовната свобода. Единствено покаянието за извършения грях може да привлече Божията благодат върху нас и тя да прекъсне властта на дявола над душата накаещия се грешник. Това е тайнството на покаянието, в което се срещат Бог и човека. Но и покаянието, както и вярата, е едновременно дар от Бога, който ни се дава свише, и същевременно динамично състояние, в което човек с Божията благодат отхвърля от себе си лека-полека всичко, което го отделя от Бога и от ближните му.

 

След смъртта си човешката душа вижда ясно своето духовно състояние – и тази яснота произтича именно от Божието присъствие, което осветлява всяко ъгълче на душата, дори и онези места, за които тя никога не си е давала сметка.Православната църква учи, че Бог приема душата такава, каквато е в момента на смъртта й – ако покаянието на човека е било дълбоко и всеобхватно, по-малко ще са тъмните кътчета на душата, където Божията благодат да не е проникнала приживе. Ако покаянието е било повърхностно, в някаква степен комформистко –каквото е покаянието на повечето от нас, то голяма част от съдържанието на сърцето си ще видим едва след смъртта си. Именно в светлината на Божията благодат. И тогава това, което ще видим, е възможно да ни причини непоносима мъка. Мъка, толкова по-голяма, колкото по-ясно чувстваме Божието присъствие и благодат.

Присъствие и благодат, които сме пренебрегвали приживе. Митарствата са един образ, чрез който Църквата показва, че връзките на човека приживе с духовния свят продължават и след смъртта му. И че демоните всячески се опитват да „докажат” сродството на починалия със своя свят, тъй като те не знаят, какво ще бъде Божието решение за този човек. И както приживе не са ни давали свободата да се освободим от страстите, които желаем да отхвърлим, или въобще от тяхното влияние върху волята, чувствата и мислите си, така и след смъртта ни ,те продължават да отказват на човека правото да бъде свободен, свободен за Бога. И както приживе, не с делата си заслужаваме благодатта, а с покаянието си я привличаме както гръмоотвод привлича светкавицата (а после оплодената с благодатта душа ражда делата на добродетелта), така и сега единствено Божията благодат е тази, която може да покрие човека и да го спаси. Стига приживе човекда е живял така, че Божията благодат да му е била сродна. Според учението на Православната църква, Божията благодат или милост може да бъде привлечена и чрез молитвите на живите членове на Църквата, когато те се молят за душата на починалите, тъй като за Бога всички са живи.

 

В Евангелието от Матей четем, че „добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо. И казвам ви,че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден:защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден”.

 

Какъв по-ясен призив към духовна трезвост от тези думи на Спасителя, който ни предупреждава, че Той ще съди всички ни според съдържанието на сърцето ни.Така, както то е явено в нашите думи и дела.