Същността на заболеваемостта според св. Максим се корени в себелюбието. То не е просто страст, а пораждаща причина за всички останали страсти: „Искаш ли да се освободиш от страстите, отхвърли майката на страстите – себелюбието” (Глави за любовта, 2, 1). Фотий правилно тълкува мисълта на Максим (ΡG 103, 637), като казва, че себелюбието е заменило любовта към Бога, родило е сладострастието, но тъй като сладострастието е примесено със скръб, човекът се е оказал въвлечен в нескончаем и безнадежден опит да задържи удоволствието и да се освободи от скръбта.

 

От това мъчително усилие се ражда сборището на страстите (όχλος των παθών). Както Фотий правилно тълкува мисълта на Максим, ако се откажем от удоволствието, но запазим себелюбието, предизвикваме лакомия, горделивост, сребролюбие и всичко, което по някакъв начин поражда сластолюбие. А ако отхвърлим и избягваме скръбта, отново запазвайки себелюбието, тогава предизвикваме гняв, завист, омраза, отчаяние и всичко отнемащо удоволствието. Ако пък смесим и двете и отбягваме и двете (сиреч както удоволствието, така и скръбта, но отново запазвайки себелюбието), тогава ще изпаднем в лицемерие, ласкателство, измама и т. н. 

 

Важни са следните изводи:

 

А. Лечението на страстите не се осъществява посредством директна борба срещу конкретни страсти. Обратно, както видяхме в горния пасаж, тъй като целият проблем на психическата болест се ражда от лишаването от удоволствие – съчетано винаги със себелюбие – колкото по-силно е лишението, толкова повече страсти пораждаме. Какво означава това? Че за да се излекуваме от страстите, трябва да позволим на страстите да съществуват и да действат? Безспорно не. Това означава обаче, че, докато съществува себелюбие, пресичането на конкретните страсти е не само неефективно, но веднъж постигнато, е даже опасно, защото лишаването от удоволствието, което те предполагат, поражда други страсти. Така често се случва тези, които се освобождават от плътските страсти, да развият страстта на сребролюбието или на високомерието. Следователно не можем да говорим за лечение, ако елиминираме определени страсти. Единственото лечение се състои в премахването на себелюбието, което е и коренът на всичките тези страсти.

 

Б. Тъй като за състоянието на човека след грехопадението болката е неотменима част от удоволствието, възгледът за болестта, който по-горе нарекохме утилитарно-аналгетичен и който властва в съвременната философия на медицината, е погрешен. Болката не изчезва с нейното отстраняване, но с приемането ѝ. Лечението идва с предизвикателството на болката и с нейния опит. Разбира се, много често се случва болката да е непоносима и нейният опит – изтощителен. Затова всяко лечебно ръководство трябва да се съобрази с издръжливостта на болния smile emoticon икономѝя). Но в никакъв случай не бива да смятаме болния за излекуван, понеже психологически „си почива” или не страда. Трагичността на битието се намира в самия Кръст на Христос и никое лечение не може да замени Кръста. Често пъти забравяме, че удоволствието не е само плътско, но и психологическо. Отделяйки болката от лечението, ние предлагаме удоволствие – нещо, което представлява бягство от реалността и истинската терапия.

 

В. Правилното лечение от страстите предполага, според св. Максим, три основни разграничения. Той ги описва в следния откъс от главите си за любовта: „Умът на боголюбивите се въоръжава не против самите неща, нито воюва с представите за тях, но със страстите, свързани с тези представи. С други думи, той не воюва с жената, нито с обидилия го, нито срещу представите за тях, но против страстите, който са свързани с тези представи. Цялата борба на монаха против демоните се състои в това, да отдели страстите от представите. Иначе му е невъзможно безстрастно да гледа на вещите. Едно нещо са вещите, друго представата и трето – страстта. Едно е вещ, друго е помисъл, а трето – страст. Например вещта бива мъж, жена, злато и прочие. Представата е просто възпоминание за изброените неща. А страстта бива или неразумно приятелство с тези неща, или безразсъдна ненавист спрямо тях. Срещу тази страст, прочее, е битката на монаха”.

Смятаме, че тези разграничения на Максим Изповедник са изключително важни в темата за лечението. Първо, те означават, че методът на борба срещу обектите, срещу нещата сами по себе си, е погрешен, тъй като предизвиква изкушения и трудности. Фактът, че това го казва монах като Максим, който е избягал от нещата и се е отдалечил от света, показва, че бягството от нещата не е решение, нито пък оставането при тях, както е с тези, които живеят в света, е причина за болестта. Например, да приложим развод за някой, който страда душевно от присъствието на партньора си, не е лечение за него. Възможно е разводът временно да отстрани страданието от това лице, но проблемът си остава непокътнат. По същия начин трябва да се смята за погрешен и разпространеният възглед, че монахът напуска света, за да се изцели от страстите, като избягва изкушенията. Цялото аскетично предание подчертава, че изкушенията стават още по-силни, когато някой избяга от нещата, които ги предизвикват, защото остават представите за нещата, които изкушават човека.

 

Г. Същото важи и за представите за нещата. Паметта и представянето на нещата не са сами по себе си нежелани. Мнозина, обратно на това, което пише Максим, воюват с изкуството, с културата и с всичко друго, което се свързва с действието на човешката фантазия, за да се освободят от страстите. Става дума за оригенистична и евагрианска духовност, която преп. Максим несъмнено има предвид и воюва с нея, защото подобни идеи по онова време, а боя се че и сега, са били много разпространени сред монасите. Нито против нещата, нито против представите за тях е битката на монаха, подчертава Максим, но срещу страстите, които са свързани с тях. Правилното лечение предполага да се имат предвид тези разграничения. В противен случай се пораждат духовни извращения, психично болни хора, които имат нужда от лечение повече от всеки друг.

 

Д. Как може да се осъществи разделянето на страстта от нещата и представите? Отговора дава отново св. Максим, непосредствено в следващия параграф: „Страстната представа представлява помисъл, съставен от страст и представа. Отделяйки страстта от представата, ще остане възвишен помисъл. Отделяме го, ако желаем, посредством духовната любов и въздържанието”. Отделянето на страстите от представите става само чрез любовта, въздържанието (сиреч самодисциплината) и свободната воля. Тези елементи обаче се нуждаят от повече обяснение.