У нас някак не е прието да се пише за проблемите на църковния живот. Нещо повече, тези проблеми негласно се заобикалят, като се смята, че мълчанието е най-добрият начин за избягване на съблазни сред вярващия народ: сякаш ако не се говори за някакъв проблем, той от само себе си ще престане да съществува… Така в пространството на нашия църковен живот се отваря едно празно място, което никой, или почти никой, не се стреми и сякаш не желае да запълни [1].

 

 

 

Опит да се запълни празното място на мълчанието по актуални теми на църковния и духовния живот е преведената и издадена през 2006 г. книга на известния руски свещеник Владимир Соколов “Младостарчеството и православната традиция” [2]. Твърде показателно е, че за книгата няма, или почти няма, написани рецензии, сякаш нищо не се е случило, сякаш проблемът съществува за другите, а не и за нас. И вътре в нас.

 

 

Книгата разглежда един твърде сложен, болезнен проблем на съвременния църковен и духовен живот – така нареченото “младостарчество”. Накратко казано, това е явление, свързано с осъществяването и прилагането на духовното ръководство в Църквата, с воденето на душите на вярващите по пътя на покаянието и спасението. Духовният ръководител, съзнателно или не, започва да злоупотребява със своята свещеническа власт да “връзва и развързва”, присвоявайки си правото на пълна, абсолютна, необорима власт върху душата, мислите и целия живот на своите духовни чеда. Тази власт се проявява като намеса в личния живот (често пъти безцеремонна и нетърпяща възражения!), влияние върху жизненоважни решения и определяне на житейския път на чедото, скланяне или дори принуждаване към определени действия, или въздържане от такива. Такива действия най-често могат да бъдат: “приемане на монашество, носене на някакво църковно послушание, внасяне на някакви пожертвования, встъпване в брак, развод или отказ от встъпване в брак, с изключение на случаите, когато бракът е невъзможен по канонически причини, отказ от съпружески живот в брака, отказ от военна служба, отказ от участие в избори или от изпълнение на други граждански задължения, отказ от получаване на медицинска помощ, отказ от получаване на образование, трудоустрояване или смяна на работата, смяна на местожителството” [3]. Списъкът може да бъде продължен до безкрайност, според мястото, времето и обстоятелствата във всеки отделен случай. Младостарецът е човек, който се стреми да се уподоби (и по-точно – само външно да наподоби!) действията и думите на истинския благодатен старец, като в много случаи съзнава, че няма нито неговите дарования, нито неговия духовен опит. Тук “млад” не означава единствено и просто млад на възраст, а духовно незрял, неопитен, неизкусен; ето защо между двете съставки на думата “младо-старчество” няма никакво противоречие и взаимно изключване.

 

 

В много случаи принудата над волята на духовното чедо се осъществява с благ, внимателен, разбиращ, дори привидно съчувстващ тон. (Въпреки че не е изключено такъв “старец” да започне да крещи, да вика и да ругае, но това се случва на един по-късен етап!) Чедото, не подозирайки нищо поради своята незрялост и неопитност – житейска и духовна – спокойно, без съмнение и предварително изпитване (въпреки че и Евангелието, и светите отци учат “внимателно да изпитваме духовете дали са от Бога!), се доверява на такъв духовен отец, привързва се към него, започва да го възприема като безценен и незаменим авторитет, охотно му се покорява, отказвайки се от всичките си предишни желания, стремежи, мисли, вкусове, навици, приятелства, дори от целия си предишен живот. Става изцяло зависимо от духовния отец, подобно на зависимостта от гуруто в източните религии. (Ето защо младостарчеството се нарича още и гуруизъм.) Така духовният отец неволно измества от ума и сърцето образа на Христос, за което пишат всички изследователи на това явление. Човекът, станал зависим от такъв отец, външно се покланя на Христос, а вътрешно, в сърцето си – на “Отеца”, когото поставя над всичко и всички, дори над Бога. Това силно наподобява култа на личността при тоталитарните режими – неслучайно младостарчеството процъфтява именно в бившите социалистически страни, които се оказват много благоприятна почва за него. Всички опити на родителите и близките на такъв човек да го откъснат от отеца-гуру остават напразни и безуспешни, както и при попадналите под влиянието на секти. Младостарецът, твърдейки, че умъртвява “падналата воля” на чедото си по подобие на светите отци и истинските старци, в действителност обезсилва, отравя и погубва душата му, под предлог на “свято послушание”, което задължително трябва да бъде “сляпо”, пак както при древните отци. Опитите на чедото да се противопостави на това духовно поробване и убийствена зависимост нерядко предизвикват “справедливия” гняв на този “отец”, изразяващ се в ругатни, клетви и заплахи от рода на: “Щом противоречиш на духовния си отец, заклевам те да погинеш, да гориш в ада!” и пр. От написаното дотук всеки, дори и да не е особено въцърковен, може да разбере за какъв духовник и “старец” става дума!

 

 

В своята книга за младостарчеството свещеник Владимир Соколов разглежда проблема преди всичко от богословско-нравствена гледна точка, и това е направено убедително и блестящо във всяко едно от полемичните есета в книгата, които преди това били публикувани в църковния печат. Но този проблем в Църквата може да бъде видян и осмислен и като духовно-психологическо преживяване и опит на човек, който лично се е намирал под властта на младостарец и, по великата Божия милост и не без собствени усилия, е успял да я разпознае и да се изтръгне от нея. Защото явлението младостарчество, успешно прикривайки се под маската на доброто, често трудно се разпознава и от духовно опитни и зрели хора – архиереи, свещеници, монаси и миряни – а още по-трудно от самите хора, които лице в лице са се сблъскали с такъв “наставник”. Можем да четем много книги на тази тема (включително и творенията на св. Игнатий Брянчанинов, който пише за духовните явления на новото време!), и спокойно и уверено да казваме: това не се отнася за мен, това не съм аз! Зависимият и духовно поробен човек последен осъзнава, че е зависим, болният последен осъзнава, че е болен.

 

 

Последствията върху духовния живот и личността на пострадалия от такова псевдонаставничество в много случаи са сериозни и тежки, често се стига до оставяне на богослужението, тайнствата и молитвата, изгубване на доверие в свещенството и свещеноначалието, дори до напускане на Православната Църква, отиване в секти и други “религии”, психическо разстройство… А за духовното лечение на такъв човек се изисква немалко решителност, трезвост, мъдрост, способност за прошка и към младостареца, и към църковното началство, допуснало неговите действия без грижа за душите на вярващите, покаяние за личните грешки и заблуди, както и за това, че волно или неволно с поведението си сме подкрепяли едно негативно явление в Църквата, поемане на отговорност за собствения живот, твърдо упование на Бога, търпение и време за заздравяване на раните… И такова лечение често “трае с години”, както посочва свещеник Владимир.

 

 

Явлението младостарчество е осъдено от Руската православна църква със синодално решение още през 1998 г., проблемът е поставен с необходимата духовна трезвост и острота, търсят се пътища за разрешаване, пишат се текстове, произнасят се беседи и проповеди, говори се между вярващите. Книгата на свещеник Владимир представлява най-сериозният опит за това. Можем да се надяваме, че проблемът за младостарчеството ще бъде правилно поставен и на българска църковна почва, с цел както да се ограничи разпространението и влиянието на това явление, така и да се помогне на вярващите, които имат, или са имали личен опит с него.

 

 

Бележки

 

 

[1] Беседата на отец Николай Нешков на тази тема в края на 2011 г. в храм “Св. Седмочисленици” в София е едно рядко, щастливо изключение.

 

 

[2] Свещеник Владимир Соколов, “Младостарчеството и православната традиция”, издателство “Омофор”, 2006. Превод Венета Дякова.

 

[3] Из Уикипедия, превод от руски.